„Светкавица“ летеше безшумно в пространството с шеметна бързина. Като се гледаше от нея, впечатлението беше такова, като че тя стои на едно място, а срещу нея летят с невъобразима бързина огромните светещи тела на звездите, които изглеждаха като изрязани върху непрогледно тъмния фон.
Отведнъж тъмнината се свърши и апаратът попадна в едно ослепително сияние.
— Съмна се! — извика Ян Бибиян. — Съмна се за нас, но долу на Земята още е нощ. Погледни Слънцето!
Калчо погледна от другото прозорче. Слънцето не се виждаше. Там някъде в пространството гореше огромен ослепителен пожар и те плаваха в светлината му. Изчезнаха звездите, нямаше небе — всичко беше светлина.
Тая ослепителна светлина не можеше да се търпи. Тя нахлуваше на потоци през малките прозорчета на „Светкавица“, пълнеше кабината на пътниците и ги заслепяваше.
— Спусни черните стъкла! — даде заповед Ян Бибиян.
Калчо бързо стана, хвана една малка ръчка, натисна я леко и върху прозорците паднаха едновременно дебели черни стъкла. Ала светлината беше толкова силна, че проникваше и през черните стъкла, които макар че я омекчаваха, не можеха да премахнат съвсем нейното неприятно действие.
— Пусни и виолетовите! — каза тогава Ян Бибиян.
Калчо хвана друга ръчка и пред черните стъкла паднаха други, силно виолетови. Това укроти тая страшна светлина и я направи повече търпима.
Магнитната стрелка от компаса на самолета се въртеше бързо и безспирно. Само от време на време, когато „Светкавица“ в безумния си устрем изминаваше хиляди и хиляди километри, стрелката вземаше известно направление и бързо и немирно трептеше.
— Влияние от някоя планета, която наближаваме — казваше Ян Бибиян и бързо изменяше посоката.
По тоя начин той изменя няколко пъти посоката, като поддържаше бързото въртене на стрелката. С това той избягваше влиянието на някои от големите планети, които можеха да го повлекат и да го отбият от пътя му.
Той имаше хиляди остроумно изработени инструменти във вид на спирала, на часовници, на тръбички, които наблюдаваше непрекъснато и които му помагаха да върви право към Луната.
Съобщение с Луната
„Светкавица“ летеше със страшна бързина през нетърпимото сияние на Слънцето. Не можеше да се наблюдава нищо, защото, щом се вдигнеха тъмните стъкла, през малките прозорчета нахлуваха ослепителни лъчи, които не позволяваха да се гледа.
— Спи ми се — обади се Калчо по едно време. — Ян Бибиян погледна другаря си.
Лицето на Калчо беше бледо и уморено, клепките му падаха и главата му се наклоняваше от дрямка.
— Добре, поспи малко, почини си, а след това аз ще си почина.
Калчо се отпусна върху малкото удобно канапе, потъна цял в него и веднага заспа.
Ян Бибиян му постави на главата една мека шапчица, върху която се преплитаха като паяжини няколко тънки сребърни жици. Това беше специален уред, изнамерен от Ян Бибиян. Тоя уред приемаше къси вълни само от известна дължина, които, като минаваха през тялото, успокояваха нервите и причиняваха лека отмора. След като действуват само няколко минути, и най-умореният се чувствува отпочинал и отморен. Духът се ободрява, енергията се засилва и мисълта заработва с будна енергия.
С тая шапчица на главата Калчо не спа дълго. Той се събуди свеж и бодър, па каза весело:
— Ян Бибиян, сега е твой ред да починеш.
Ян Бибиян сложи на главата си магическата шапка и на свой ред се отпусна на канапето.
Калчо взе управлението на „Светкавица“ и като натискаше разните там копчета и гледаше внимателно разните уреди за измерване, затананика си една песен.
В това време отстрани задрънка радиоприемникът, който бе направен да приема съобщения от Земята. Съобщенията се предаваха от специален радиопредавател, построен от Ян Бибиян в дома на морския капитан.
Звънът беше толкова силен и продължителен, че Ян Бибиян се събуди внезапно и попита с безпокойство:
— Какво има, Калчо?
— Звъни приемникът.
— Какво има, кой се обажда?
— Освен звън нищо друго не се чува.
Ян Бибиян тури на ушите си другия чифт слушалки, ала едно силно звънтене го заглуши и той бързо ги сне.
— Чудна работа! — каза той. После се изсмя високо. — Ей, Калчо, Калчо, ти си забравил да отвориш предавателя!…
Ян Бибиян посегна и бутна едно копче, като пак надяна слушалките.
— Ало, ало!
— Кой там?
— Ало, ало!… Тук „Светкавица“, там кой?
Чу се весел и продължителен смях.
— Кой се смее?
— Познай, Ян Бибиян, познай! Кой съм? Чуваш ли ясно?
— Да, чувам… Фют… ти ли си, дяволе, да, ти си…