— Да я наречем „Пръстенът на Лиана“ — рече Ян Бибиян.
— Жалко, че не ще да може да го тури никога на ръката си! — засмя се Калчо, като записваше върху картата пред него.
— Ами тая светеща област знаеш ли какво представлява? — каза Ян Бибиян. — Това е област, осеяна и направена цялата от скъпоценни камъни.
— О, ако биха били пренесени на Земята!
— Тогава ще изгубят цената си и ще се продават за играчки на децата.
Радиоприемателят на „Светкавица“ иззвъня. Ян Бибиян се стресна и взе слушалката.
— Ало… ало…
— Иа, Иа се обажда! Ян Бибиян, ти ли си? „Светкавица“ ли е там?
— Да, да, Иа… Извинявай, много бяхме заети, затова не се обадихме!
— Как сте, Ян Бибиян? Много се безпокоим. .
— Всичко е добре. Здрави сме, бодри сме. Сега правим изучвания на оная страна на Луната, която не се вижда от Земята. Интересно… Чудесно! Цели диамантени планини открихме… Сега сме на път… летим.
— Кога ще се върнете? Няма ли край тая ваша обиколка! Тук целият свят се интересува само за вас. Пусна се слух и всички вестници писаха за някаква катастрофа със „Светкавица“. Какво има? Кажете самата истина!
Ян Бибиян почна да се смее:
— Никаква катастрофа. Тук всичко е благополучно и ние след два-три дена тръгваме обратно за Земята.
— Ах! Как се радвам, как се радвам! — развика се Иа.
— Да, да, и ще се върнем с булки… И аз, и Калчо. Царски дъщери. На великия владетел Ягага. Моята се казва Шагада, а на Калчо — Дагада.
— А, а, а! — почна да вика гневно Иа. — Какво говориш? Шегуваш ли се? Какви са тия лунатички?…
Ян Бибиян почна високо да се смее и накратко разправи историята с Шагада и Дагада и тяхното желание да дойдат на Земята.
— Не може… не може! — извика Иа. — Забранявам!… По-добре не се връщайте тогава!…
— Успокой се, Иа!
— Това е невъзможно!
— Бъди спокойна! Ние ще ги оставим тук до второ връщане.
— Как! Ти мислиш да се връщаш още веднъж там! Никога вече! Никога вече няма да те пусна! Всяка вечер гледам тая жълта Луна и вече я мразя. Струва ми се, че това е някаква гнила тиква. Ела си по-скоро, чуваш ли? Фют всеки ден ме посещава… Чуваш ли?… Ще тръгна с него, ако не се върнеш!
— Фют! Какво говориш? Той не е ли престанал да се интересува за мене?
— Сега той се интересува за мене повече, отколкото ти — отговори Иа.
— Слушай, Иа, Иа!
Но Иа не се обади вече. Тя сърдито сложи слушалката.
В къщи у нея чакаха стотина дописници от всички големи европейски и американски вестници. Тя се яви сърдита пред тях. Очите й бяха овлажнели.
— Какво има, обади ли се? — запитаха едногласно те.
— Да! — троснато отговори Иа. — Подир три дена Ян Бибиян тръгва за Земята.
— Друго?
— Нищо друго — каза тя. — Не ме питайте повече!
Ян Бибиян дълго звъня на апарата, ала Иа не се обади… Той почна да звъни още по-силно и да вика.
— Иа, Иа, Иа!
Отведнъж му се обади един странен дрезгав глас:
— Кой? — попита предпазливо Ян Бибиян.
— Познай! — обади се дрезгавият глас.
— Не познавам… Обади се най-после!… Моля, кой е?…
— Домът на Иа.
— Но кой е на апарата? Кой…
— Фют — отговори дрезгавият глас.
— Фют? — обади се Ян Бибиян. — Фют! Не, не искам да говоря с тебе, Фют! Ти трябва завинаги да се махнеш от моя път, ако не искаш още веднъж да ти скъсам опашката!
— Какво има, Ян Бибиян? — попита Калчо.
— Фют се обажда…
— Фют!
— Да, Фют, от дома на Иа… Ще имаме пак неприятни работи с тоя Фют.
Калчо се замисли. После рече:
— Ние трябва да се връщаме, Ян Бибиян. Нашият живот е на Земята. Това пътешествие е едно приключение.
Ян Бибиян не каза нищо. Той се наведе над картата, която чертаеше Калчо, после натисна някакво копче и дадена „Светкавица“ друга насока.
— Бележи! — каза той.
„Светкавица“ заплава над други места, все така еднообразни и тъжни. Над обширни мъртви пространства, над блестящи планини — комини на заспали вулкани, — над черни пропасти.
За земния човек няма тука никакви работи. Други човешки същества тук носеха своите радости и скърби.
„Наистина какво търся тук?“ — помисли си Ян Бибиян с тъга и за първи път усети разочарование. Земята вече го викаше. Родната, зелената, многоводната Земя. Неговата цел да се качи на Луната бе постигната. Но сега Земята си го викаше. Тя говореше на мислите му, на чувствата му, на цялата му душа…
— Бележи! — каза още веднъж той на Калчо.
— Как да бележа? — рече Калчо. — Ти караш с голяма бързина и всичко долу се слива пред очите ми. Не виждам нищо ясно.
Свещените Животни