— Дай! — каза с жадност Ян Бибиян.
— Не тук! — рече Фют. И като преминаха големите пространства, насети с тютюн, те навлязоха в планинската теснина, откъдето идеше реката.
— Къде? — попита Ян Бибиян.
— Върви и не питай! — каза Фют.
И той поведе Ян Бибиян по една тясна камениста пътека, която водеше право към върха на планината.
Дяволчето вървеше напред бързо и леко, а Ян Бибиян крачеше след него и се мъчеше да не изостава. Ала глинената му глава тежеше и той скоро се умори.
— Да починем, Фют!
— Върви! — каза Фют. Той се обърна, погледна Ян Бибиян и се заля от смях, като видя неговото глинено лице, уморено и изсъхнало, без капка пот по челото.
— Качи ми се! — каза Фют и подложи гръб.
Ян Бибиян възседна приятеля си.
Тогава Фют се понесе със страшна бързина, като скачаше от камък на камък, от скала на скала — леко като перо. След това се вдигна над урвите, над пропастите и полетя във висините като орел.
Ян Бибиян се дършеше здраво за шията му и лекотата, с коятто се носеше във висините, беше му приятна.
Фют слезе на най-високия връх и свали приятеля си.
— Видя ли какво мога? — каза той на Ян Бибиян. — Доволен ли си?
— Доволен съм.
Тогава Фют извади лъскавата кутия, подаде една цигара на Ян Бибиян, запали и той една и, седнали върху меката планинска трева, потънаха в блаженство.
Ароматният дим на цигарата пълнеше с някаква упоителна сладост гърдите на Ян Бибиян. Той жадно и мълчаливо смучеше и гледаше в далечините.
Далече долу той виждаше малкото градче, където живееха родителите му в непрестанна мисъл за него. Слънцето се спущаше зад хоризонта червено и страшно. Там до него беше застанал един тъмен облак, приличен на грозно чудовище с отворена уста, което искаше да глътне тая нажежена топка.
Ян Бибиян гледаше, смучеше цигарата и не усещаше ни страх, ни жал. Сладко зашеметен от упойката на тютюна, лежеше неподвижен и не помисляше ни за градчето си, ни за майка си, ни за нищо. Лек планински вятър милваше сухото му лице, но той не усещаше студенината му.
А Фют лежеше край него и го гледаше с една не много хубава усмивка.
В царството на злото
Ян Бибиян пушеше упоителната цигара и се унасяше. Нещо сладостно замъгляваше празнотата на главата му, в ушите му звънеше приятен звън. Една сладка отпадналост обхващаше цялото му тяло и дрямка тежеше на клепачите му.
Отведнъж той усети, че лети, че се издига нависоко и наоколо му минават със страшна бързина тъмни облаци. След това той усети, че се спуска леко надолу, в някаква тъмна пропаст. Ян Бибиян се стресна, като че се пробуди от сън. Наистина той помисли, че се пробужда и че навън му се е сторило, че лети. Но когато се огледа наоколо, той се видя върху гърба на Фют, който летеше със страшна сила надолу в някаква пропаст право към центъра на земята.
— Къде? — попита Ян Бибиян приятеля си, но Фют не каза нищо, а ускори своя бърз полет.
Скоро те се понесоха в едно обширно пространство, пълно със странна синя светлина, която излизаше на струи от всички страни. Ян Бибиян видя, че тая светлина иде от някакви чудни лампи и че тия чудни лампи не бяха друго, а очи на огромни вкаменени чудовища. Чуваше се шум като от съскане на хиляди змии и влечуги.
Ян Бибиян се уплаши.
— Фют — извика той, — къде ме водиш?
— Ти си вече в нашето царство, Ян Бибиян. Прости се с другия свят и бъди послушен!
— Фют — извика Ян Бибиян ядосан, — върни ме назад, върни ме назад! Върни ме пак на белия свят!
— Мълчи! — извика Фют.
Тогава Ян Бибиян се разсърди и както седеше върху гърба на дяволчето, посегна назад и го улови за опашката.
— Фют, ако не ме върнеш, ще ти откъсна опашката — извика Ян Бибиян и го стисна здравата.
Ала дяволчето летеше с всичка сила сред тая странна светлина, която идеше от очите на вкаменените чудовища, и съсканията на влечугите ставаха все по-страшни и по-страшни.
Това държане на Фют възмути Ян Бибиян. Гняв изпълни сърцето му и в глинената му глава за първи път се роди мисълта за бедната му майка и за добрия му баща.
И в озлоблението си Ян Бибиян така силно дръпна опашката на Фют, че я изтръгна като фиданка из корен. И като я размаха като камшик, той почна да нанася жестоки удари върху главата на дяволчето.
Фют извика от болка и разтърси гърба си, за да отметне Ян Бибиян, но той се беше хванал за врата му и удряше немилостиво, като викаше:
— Фют, върни ме назад! Инак ще ти изкъртя и рогата!
Тогава Фют така силно се разтърси, че Ян Бибиян отскочи от гърба му и усети, че пада със страшна сила. Но докато падаше, той чу жалния писък на дяволчето, от който кънтеше цялото подземие.