— Мамо, майко! — виква Ян Бибиян с всичка сила и протяга ръце към нея, ала нейният образ се отдалечава и изчезва.
Там горе от една висока планина се спуща човек и кара натоварено с дръвца магаре. Ян Бибиян го познава отдалече. Това е татко му, прегърбен, остарял, с пресъхнали от плач очи.
— Татко, татко! — виква Ян Бибиян. Но образът бързо изчезва.
Реката бухти и го носи… Тя се устремява право към една планина. Той я познава. познава всички върхове. Това е тяхната планина. Ето под нея тяхното градче. Хубаво слънце пече над сиромашките покриви. Из кривите улички излизат хора и бързат на работа. Скворци хвъркат високо над тополите, които обграждат голямото бяло училище, и детски гласове весело ги приветствуват.
Реката го носи все по-близо и по-близо и най-после бух — изхвърля го на една широка поляна и заминава със страшен шум нататък.
Ян Бибиян е спасен. Той разглежда наоколо. Всичко му е познато. Той е при техния град. Макар уморен, съсипан и мокър, той се изправя на краката си и тръгва.
Но отведнъж спира. Той вижда грънчарницата на чичо Горчилан, а пред нея стои прав, така както го видя пръв път, глиненият Калчо, с глава, която Ян Бибиян позна отведнъж — неговата собствена глава.
Гняв изпълни сърцето на Ян Бибиян.
Той се отправи с бързи крачки и със свити юмруци към спокойния Калчо, изпречи се пред него и извика:
— Дай ми главата!…
Ала собствената глава на Ян Бибиян му се изсмя и рече:
— На тебе ти прилича глава от кал. Ти не си достоен да носиш човешка глава. А и мене с Калчо ми е по-добре.
— Главата ми! — извика още по-силно Ян Бибиян. — Искам си главата! Вземи си калната! Тя ми тежи.
Ян Бибиян се развика и разплака така силно, че се пробуди.
И като отвори очи, той се видя пак в страшната зала с черните огледала. До него стоеше черната врана с жални очи и нежно оправяше с човката си косите му.
Ян Бибиян посегна, па прегърна тая черна птица и заплака с дълбоки хълцания.
— Ян Бибиян, не плачи! — каза му враната. — Докато дършиш в ръцете си опашката на дяволчето, не се бой от нищо! Но ако я изпуснеш, ти си изгубен.
И враната изчезна пак.
Къде попадна Ян Бибиян
Ян Бибиян дълго ходи из черната огледална зала. Той се мъчеше да намери някаква врата. Искаше му се час по-скоро да излезе оттук. При това почна да го мъчи жажда.
А наоколо царуваше страшна тишина и самотност. Никакъв шум, никакъв звук не идеше отникъде. Ян Бибиян чуваше дори собсттвените си стъпки. В залата владееше някакъв синкав полумрак и той не можеше да разбере ден ли е, нощ ли е. Вътре нямаше никакви предмети. Само черният трон се издигаше сред тая пуста зала. Ян Бибиян се вгледа в тоя трон и видя, че горният край на облегалото му е украсен с някакви стъклени ръце, които се простираха звездообразно и сочеха към всички посоки. От тия стъклени ръце излизаше особеното синьо сияние, което причиняваше тоя синкав полумрак. На всяка от тия ръце имаше надписи. Ян Бибиян почна да чете:
„Ляво“, „дясно“, „право“,
„горе“, „долу“, „тук“
„стой“, „мисли“, „пази се“
От тия надписи Ян Бибиян нищо не можеше да разбере. Още повече че „ляво“ пишеше на ръката, която сочи надясно, „дясно“ пишеше на ръката, която сочи наляво, „горе“ пишеше на ръката, която сочи надолу, и „долу“ пишеше на ръката, която сочи нагоре.
Ян Бибиян изтръпна от страх. Той разбра, че е попаднал някъде, откъдето не може вече да излезе. И той турна ръце на лицето си и почна да плаче. Сълзи обилно капеха от очите му и хлипания задушаваха гърдите му. Сълзите му капеха върху огледалния под и тупкаха като зърна от разсипана леща. Това се видя чудно на Ян Бибиян. Той наведе глава и погледна пода. Там, близо до краката му, бе се образувала малка тънка вадичка от неговите горещи сълзи и тая вадичка при движението си бе написала: „Ян Бибиян, върви след нас, не бой се!“
Ян Бибиян се разплака още повече и тръгна по следите на тая изплакана рекичка. Тя пълзеше бавно, но нейните малки криволички пишеха на стих: