Малките човечета се спуснаха из гората и изчезнаха. Скоро те се върнаха, като влачеха една голяма стълба, края на която Ян Бибиян не можеше да види.
— Изправете я! — заповяда Мирилайлай.
Малките човечета се залепиха около стълбата като мравки и почнаха бързо да я вдигат нагоре. Те изправиха единия край, който вече се изгуби нагоре във височината, а другият край все още не беше се показал.
— Ето по тая стълба ти ще излезеш на белия свят — каза Мирилайлай, като се обърна към Ян Бибиян. — Ще пътуваш по нея девет дена. Дай опашката и добър ти път!
— Не — каза Ян Бибиян, — когато изляза горе, аз ще ти пусна опашката оттам.
— С дяволската опашка няма да те пусна по нея! — рече твърдо Мирилайлай.
— Тогава изпрати ме догоре! — рече Ян Бибиян. — На последното стъпало ти ще получиш опашката.
— Стар съм и не мога да се качвам — каза жално магьосникът.
Тогава Ян Бибиян, като видя възправената стълба, извади дяволската опашка и я размаха наляво и надясно с всичка сила.
Малките човечета с писък се разбягаха, а тия, които бяха по нея, паднаха вцепенени по местата си. Великият магьосник Мирилайлай пак се сниши и стана по-малък от Ян Бибиян.
Тогава Ян Бибиян се хвана за възправената стълба и почна да се качва по нея с бързина на котка, като дършеше в ръката си здраво дяволската опашка.
Колко време вървя Ян Бибиян, не можа да разбере. Но когато погледна надолу, той не виждаше вече нищо. Горният край на стълбата още не се виждаше. Тогава, уморен, Ян Бибиян скри опашката под мишницата си и седна на едно стъпало да си почине.
Отведнъж в дълбочината под него той чу страшен шум и крясък, стълбата се залюля със страшна сила и почна да се свлича. Ян Бибиян отхвръкна в пространството и почна да пада.
— Га-га-га! — викна той, като се сети за враната.
Отведнъж той усети как черната птица се завря под него и го понесе на крилата си.
Желязната гора
Ян Бибиян се хвана здраво за гърба на враната и почна горещо да й благодари. Тя се обърна към него и му даде знак да мълчи.
Тя навлезе в някаква синкава мъгла, прилична на дим. Ян Бибиян не виждаше нищо наоколо. Изгуби се от погледа му и голямата стълба, и гората, и обширното пространство, което той бе видял под себе си, като се качваше по стълбата. До ухото му не стигаше никакъв звук. Стана тихо и страшно. Той искаше да попита враната къде го носи, но не смееше да проговори. Само мисълта, че враната го е спасявала толкова пъти, му даваше надежда.
Отведнъж наоколо се изясни. Синята мъгла остана далече зад тях и Ян Бибиян видя, че се носят над едно голямо езеро, краят на което не се виждаше. Водата на това езеро беше черна като мастило. Тя се плискаше, вълнуваше се и големите талази страшно бучаха. След това развълнувано езеро плуваха два кораба: единият — бял, другият — червен.
Върху палубата на червения кораб Ян Бибиян съгледа великия магьосник Мирилайлай. Той седеше потънал в меко канапе и с далекоглед, отправен нагоре, следеше черната птица, която носеше Ян Бибиян. Около него на палубата седяха стотина малки човечета, гледаха господаря си право в лицето и чакаха заповеди.
Белият кораб като че беше пуст. Той вървеше без посока и без управление, люшкаше се насам-натам из вълните, от време на време се губеше между тях и отново пак се показваше.
Към тоя бял кораб се устреми с всичка сила черната врана и кацна върху палубата му с товара си. Щом слезе там, Ян Бибиян видя, че Мирилайлай отправи далекогледа си към него. Отведнъж тъмните води се разиграха още по-страшно. Като черни планини почнаха да растат вълните и със страшен рев се спуснаха към белия кораб.
— Не бой се, Ян Бибиян! — извика враната. — Докато имаш в себе си дяволската опашка, не се бой!
И тя се вдигна високо над черното езеро, отлетя и остави Ян Бибиян самичък. Корабът беше пуст. Вълните почнаха да си играят с него и да го подмятат като треска. Черната вода плискаше и го заливаше цял. Ян Бибиян се измокри до костите. Той съблече дрехите си и ги остави в едно малко долапче, гдето не влизаше вода, като уви грижливо в ризата си дяволската опашка.
Изведнъж изпод палубата на кораба наизскачаха стотина малки човечета. Едни от тях наобиколиха Ян Бибиян, а други се спуснаха към долапчето, да му вземат дрехите.
— Най-напред вземете опашката! — развикаха се някои от слугите на Мирилайлай.
Ян Бибиян изтръпна. Той разбра, че тия малки човечета са дошли да му вземат опашката, ритна няколко от тях, прескочи ги и грабна ризата си от долапчето. Със светкавична бързина той извади оттам опашката и замахна над главите на малките човечета. Те се разбягаха подплашени, почнаха да пищят и да охкат. Някои се хвърлиха в езерото, други паднаха като умрели на пода. Трети изчезнаха като мишки из малките пукнатини.