Ян Бибиян размаха опашката над разярените води и отведнъж те утихнаха като по заповед. Тогава той обърна опашката към червения кораб на Мирилайлай.
Изведнъж Мирилайлай изпусна далекогледа от ръцете си, изплъзна се от креслото, в което беше потънал, и падна.
— Пощади ме, Ян Бибиян! — извика високо той, като протегна ръце към белия кораб. — Скрий опашката и кажи какво искаш!
— Изведи ме от това мътно езеро — извика Ян Бибиян — и тогава ще видим!
Магьосникът се изправи на палубата и направи някакъв знак над водата. Отведнъж двата кораба тихо и спокойно заплуваха по една посока. Скоро се показа брегът и корабите спряха там. Ян Бибиян бързо скочи на пясъка и се затича към червения кароб, който бе спрял на брега, далече от белия.
Мирилайлай бе се изправил на него цял треперещ. Малките човечета, които го обкръжаваха, бяха се свили наоколо като таралежчета.
— Всички долу! — заповяда Ян Бибиян и удари кораба с опашката.
Мирилайлай скочи на пясъка и падна на колене. Малките човечета почнаха да се търкалят като топки и да падат на пясъка около господаря си, великия магьосник.
— Станете! — извика Ян Бибиян.
Мирилайлай се изправи. Изправиха се и малките човечета, уплашени и треперещи.
— Ян Бибиян, скрий опашката и не говори! — каза умолително Мирилайлай. — Оттук почва царството на великото мълчание. Тук всяка дума е излишна. Тук работи само мисълта. В тая вечна тишина размишлението може да изгради план на спасение или на вечна погибел. Ела с мене, Ян Бибиян, и там размисли — ще ми дадеш ли опашката, за да се спасиш, или ще се луташ тук, без да видиш някога земния свят, като попадаш от зло на по-голямо зло. Ян Бибиян, скрий опашката и върви след мене!
Мирилайлай даде някакъв знак на малките човечета да се махнат. Отведнъж те изчезнаха.
— Върви след мене, Ян Бибиян! — каза Мирилайлай и тръгна напред.
Ян Бибиян тръгна след магьосника.
Скоро пред очите на Ян Бибиян се изпречи една грамадна суха гора с големи странни дървета, които вдигаха нагоре като ръце сухите си клони.
Като навлязоха в гората, Ян Бибиян видя, че всички тия дървета са железни. Тревите и бурените из нея бяха също железни. Пътеката, която криволичеше из тая гора и по която те тръгнаха, беше постлана с черен железен пясък.
Но най-страшното беше, че клоните на всички дървета в тая желязна гора бяха натежали от накацалите по тях железни птици, които стояха неподвижно и мълчаливо. Само очите им бяха живи и гледаха жално, като че искаха да кажат нещо.
Ян Бибиян вървеше след Мирилайлай като сънен. Струваше му се, че е упоен от някаква сладка упойка. Не му се говореше и той си спомни всичко, което е преживял. И когато в паметта му се изпречи милият образ на неговата майка, която той много обичаше, той въздъхна дълбоко. Тая въздишка засега като ветрец тънките железни клонки и те изсвириха жално като струните на цигулка.
Унесен в мисли, Ян Бибиян незабелязано отпусна ръце и вървеше като замаян. Когато погледна пред себе си, Мирилайлай беше се вече отдалечил и вървеше с едри стъпки напред. Неговата фигура беше порасла и той изглеждаше като великан.
— Стой! — извика Ян Бибиян и вдигна отпуснатата си ръка, в която държеше опашката.
Мирилайлай спря и отново се намали колкото ръста на Ян Бибиян.
Видът на тия жални птици, които бяха накацали по железните дървета, измъчваше Ян Бибиян. Поиска му се да ги раздвижи и той удари с опашката стъблото на едно дърво. От тоя удар по гората се понесе тихо, жално желязно стенание като вик, изтръгнат от душите на някакви далечни мъченици.
Отведнъж сред гората се изпречи един голям железен палат, мрачно здание без никакви прозорци. Мирилайлай се покачи по стъпалата, които водеха към една тежка желязна врата.
Вратата се отвори сякаш от някоя невидима сила и Мирилайлай тръгна бързо към нея. Вратата със страшен трясък се затвори пак и Ян Бибиян остана отвън.
Лю-лю
Когато Ян Бибиян се намери пред тежката желязна врата, която с трясък се затвори пред носа му, той разбра, че Мирилайлай отново го излъга.
В същото време над цялата желязна гора настана мрак. Излезе страшна буря. Жално закънтяха железните дървета. Неподвижните птици, които бяха накацали по тях, запискаха и заплакаха с такива отчаяни гласове, че на Ян Бибиян му настръхна косата. Ослепителни светкавици една след друга западаха със страшна сила и като огнени мечове разсичаха мрака. Гръмове и трясъци раздрусваха всичко; железният палат закънтя като огромна камбана. Отведнъж се изсипа дъжд като из ведро. Стъпалата, на които стоеше Ян Бибиян, се разклатиха, почнаха лудо да подскачат и го отхвърлиха със сила върху железния пясък. Потекоха порои и почнаха бързо-бързо да заливат всичко.