— Благодаря!
Благодари ли се за такова нещо?! Японецът обаче смяташе, че да изкаже признателност за моето пребиваване в Япония, е негова работа, дълг. Казах му: „Аз ви благодаря!“ И наистина бях признателен на този човек, че пожела да се появи на сцената между декорите, за да изиграе своята роля. Японският декор предполагаше край него да има японци.
Подаръкът. В Кобе подарих на японец флаконче с розова есенция (поне да беше розово масло). Той прие подаръка. Притискаше флакончето до сърцето си и го друсаше като бебе. Очите му грееха! Гледах неговата реакция и изпитах радост, по-голяма, отколкото ако на мен бяха дали нещо. Японци, които получават подарък, са толкова изобретателни в показността си! Това радва и онзи, който подарява. Неопакован с вкус, подаръкът може да стане повод за обида.
Любопитния взе решение, което ни се видя пресилено. Убедихме го нищо да не прави, докато мине време. Беше се заканил не само да не подарява на жена си, ами и да си вземе обратно подаръците, които й беше направил за три години, тъй като тя нито веднъж не се зарадвала на тях.
Причини за отказ. Запознах се с японски инженер, който помагаше да се построи телевизионната кула над Княжево. Попитах го:
— Ако друго предприятие в Япония ви предложи по-голяма заплата, ще отидете ли да работите там? Ще напуснете ли вашето досегашно работно място?
Японецът не можа да схване въпроса ми. После отговори:
— Да… Няма да отида на работа другаде.
— Дори да ви плащат повече?
— Дори и да плащат повече. Защото, първо — навярно десет години човек чака за мястото, което ще му взема. Второ — там аз няма да бъда така уважаван, както съм сега. Трето — моят мозък ще започне да прави непрекъснато: пи, пи, пи… — Тук японецът се усмихна и допълни: — Има и четвърто. Всъщност това би могло да стане… но в Европа.
При внедряване на японския опит в производството наши теоретици пропускат важен момент. Може би им е трудно да го постигнат на практика. Освобождава се добро началническо място. Работата на шефа, особено в държавната производствена структура и в сферата на обслужването, е да назначи там свой човек. Понякога го докарва от село. И хората с натрупан опит в трудовия колектив трябва да обучават добичето… за да ги ръководи. Нарушен е основен принцип. Това не би могло да стане, ако се знаеше, че 85 на сто от резултатите в развитието на едно предприятие зависят от ръководството му. При разбиване и фалит осемдесет и пет на сто от поразиите са за сметка на ръководителите. Познавам разпасани дебелаци у нас, които правят номера. Властта им расте и за нищо не отговарят.
Новоназначеният от такъв род би трябвало да има мозък, който да писука. И да си подаде оставката. Спасението на некадърния е да бъде добър.
Изразът на японеца: „Първо — навярно десет години човек чака за мястото, което ще му взема“, е важен. Във всяка фирма има човек, който стои високо. Под него работи друг. И когато някой напусне работа, сменя го… другият. Назначаването на външен човек на мястото на напусналия е драма за предприятието. Това означава, че босът няма хабер от енергичните закони на психологията и на социалната етика. Или пък е полудял и иска да взриви фирмата. Защото: най-малкото всеки под новоназначения отвън разбира, че за него няма бъдеще в това предприятие.
Живата торпила. Разказите ни за Япония бяха традиционни. Край масата в Млечния бар — а такава маса имаше във всяко кътче на България — ние не обсъждахме само света, а търсехме и себе си в него. Не за да се унижим се сравнявахме с Япония. Острието на фразата не отиваше непременно в наша посока. Не умеем да сравняваме, когато сме завладени от болка. Нервирахме се, а яростта ни погубваше. Разумът е „кучето“. То пази човека да не го ударят, предпазва го да не падне и да се нарани.
В миналото и ние сме имали камикадзе. Първата българска жива торпила — летецът Димитър Списаревски — се беше появила в небето над родината в годините на Втората световна война. Събирахме данни за неговия живот. Онова, което намерихме, не беше много, но много съществено. Засягаше „народопсихологията“ ни. Списаревски бил поручик на летище „Марино поле“ край Карлово. Казвал на войниците: „Роденият да лети не може да пълзи“, „Орлите могъщи не умират в къщи“, „Летец — мъртвец, но никога подлец!“ Обаятелен, едър, чист, спретнат, с басов глас. Красив човек. Помнят го през ноември 1939 г., когато строил войниците си, а после се изправил на десния фланг и се провикнал: „Ей, момчета! Какво виждам?! Петдесет души, петдесет ножа?!“ Офицерът смятал, че ако се изправи вдясно на построената верига от петдесет войници, трябва да види — един нож.