Точността при отварянето на всички магазини едновременно е въпрос на престиж. Така в Отару видях улица, която за секунда променяше вида си.
МЕЙДЖИ ДЖИНГУ
Властите на една държава са три: законодателна, изпълнителна и съдебна. Едната власт не трябва да се бърка в работата на другите власти или да ги контролира.
Срещу Нова година в Токио посетих няколко познати приятели, няколко непознати заведения. Прибрах се, но приближаването на празника ме правеше неспокоен. Почувствах възбуждащо желание да се движа, може би защото много народ беше излязъл да направи последните покупки, да уважи някого или нещо с традиционно новогодишно посещение. И отново попаднах на улицата.
Бях чувал вече за храма Мейджи джингу. Какви красиви имена имат тези японци! Мейджи джингу! Акихабара (Равнината на есенните листа) — най-големият в Япония квартал, пазар на електроника и битова техника. Кичи джьоджи — една красива част на града — защото квартали в нашия смисъл на думата в японската столица не съществуват. При нас често ходим да пазаруваме в центъра. В Токио навсякъде е център! Всъщност кварталното деление там е силно, но всеки квартал е отделен организъм с миницентър и всичко необходимо в него.
Вървях към храма.
Срещу Нова година Токио беше украсен с чудно красиви, направени от изкуствена материя сакура — клончета от цъфнала вишня. Редовната украса правеше улиците да изглеждат празнични. А в празнични дни украсата е двойна и тройна. Пътят към храма представляваше незабравимо зрелище. Търговията беше изскочила на улицата с устроени павилиони, щандове… Продаваха се цветове, форми и всичко, което може да се консумира: меса, печени на скара, нещо като кренвирши… Тестените произведения имаха форма на цветя, на птици, на риби, на сърца, на какви ли не причудливи чудатости, които трудно се покриват с нашите представи за печени тестени изделия. Имаше вкусотии от „живо“ (прясно) тесто. То трябваше да се яде веднага, както сурова риба: беше захаросано и оцветено. Приличаше на приготвена за кюфтета сурова кайма, от която като дете скришом съм късал. Криел съм се да не ме видят, бягал съм да не ме хванат. Стоките на пазара бяха добре изпипани! По лицата на търговците на дребно не зърнах сянка от високомерие. Нямаше да забележа това, ако в България сред сериозни бизнесмени не срещнах и нагли парвенюта, екземпляри, сякаш изтървани от зоологическа градина.
Движех се в поток от хора. По красивите улици мислите ми бяха красиви.
Разсъждавах и за държавата… със законодателство, в което дори обещанието е закон. Вървях сериозен и вглъбен. Исках да се промъкна сред грешници като мен и по този начин поне пред Нова година да се доближа до някакъв мисловен храм. Познавах добри книги. Малко съдържателни разговори бях чувал, където да не се говореше по проблемите на обществото. Често именно държавата и нейните институции беше сцената, на която се показваха чертите на индивида, оплетен от вечните теми любов, омраза, скръб, радост… Срещал съм се с японци патриоти, които по време на демокрация едновременно защитаваха нацията си и критикуваха някои порядки в страната. Една държава не е пълноценна, когато е снизходителна към своите недостатъци.
И дисциплината се нуждае от контрол. Разчита се на него. У нас съществуват такива хора, защото има и такива характери, и такава школа. Често няма накъде: представят си контрола като вилица на врата на човека. (Не могат да дишат без контрол.) Самата дисциплина би могла да се превърне в производство. Подобна строга организация върви към самоконтрол. В Япония той е свързан с личната материална и духовна заинтересованост. Ако има само контрол в чист вид, това означава, че до всеки, който произвежда, трябва да стои друг, който да го контролира…Приятели японци ме въвеждаха в странни за мен правила, права и задължения. Когато на японеца му трябват повече пари, той не ги търси настървено, а работи във фирмата час-два повече на ден, за да си изплати заема. Не виждах обаче как може да запълни последните два часа от работния си ден с по-бавна или по-лоша трудова дейност от първите два часа. Ако пипа бавно… все ще се намери нещо от машината на организацията в производството да го цапне по носа. В едно предприятие работници режеха кожи. И ги трупаха на куп. Опаковаха ги след това. Устройство, което приличаше на човешка ръка, подаваше обработената кожа. Работникът я поемаше, подреждаше и се обръщаше за друга. Парчето кожа можеше да го удари, ако не се извърнеше на секундата.