Технически контролни механизми. Дисциплината беше съзнателна. Тя най-малко от контрол се нуждаеше. Всичко в онази страна говореше за съзнателна дисциплина. Контролът съществуваше, но не се прекаляваше с дозировката и той сякаш не се забелязваше.
Ресторантите! Влизаш и ядеш?! Може би ще попитате: „Как така влизаш и ядеш?“ Наистина това е толкова естествено! Онова, което владееше въображението ми, беше въпросът: „Ще стане ли?“
Една държава какво ли не прави, за да стане нещо: издава закони (от името на законодателната власт), възлага изпълнението на тези закони (на изпълнителната власт), съди онези, които ги нарушават (чрез съдебната власт). Механизмът на държавното устройство работи. И животът върви. У нас човек всеки ден се пита: „Ще стане ли?“ Вървиш с жалба в ръка и се чудиш… Сключваш договор и се притесняваш дали ще го изпълнят силните, които са положили подписа си под него. Честна дума получиш и вместо да си кривнеш шапката, ти се страхуваш… Абе, в ресторант влезеш да се нахраниш. Сядаш и се питаш изобщо ще ти донесат ли храна. Започваш да човъркаш мисълта си с въпроси. Прищракне такъв мисловен индивид, па току виж, отчаян от себеподобния, тръгне да търси по-добри отношения… но вече между човека и машината като спасителна идея. Дива е онази държавна уредба, която всеки ден променя нормите на поведение. И всичко така е устроено, че нищо не става. Дискретният и деликатният бяха жалоните на бъдещето. Ние сме очаровани, когато срещнем индивид, носител на такива черти.
Държавата — стълбове на сграда. Те са стабилни, дори всичко друго да се пропуква. Единият стълб не трябва да отнема тежест от другите. А гражданите — коректни към държавните институции.
По пътя за храма, сред различни и достойни теории за ролята на държавния глава, се промъкваше и моя изстрадана мисъл: „На президент се дава, от президент не се иска.“
Навремето бях много изпаднал. Стигнах до дъното и за да съществувам, приемах всякаква работа. Подготвен вече за друго, станах и портиер в хотел срещу пловдивския Международен мострен панаир. Държавният глава на България ми стискаше ръката пред асансьора. Каза ми: „Отсега нататък все при вас ще се «возя»!“ Той влагаше весел подтекст в думите. Гледаше ме изпитателно и чакаше. За него се говореше, че е човек, който се досеща. И аз, ха да му разкажа драмата си. Политикът можеше чрез намеса да реши съдбата на всеки. Ако си бях отворил устата, можехте да ми видите цървулите — къде щях да отида… Конюнктурните промени едва ли биха ме засегнали! А аз мълчах пред онзи човек, който на практика имаше неограничени възможности. И стисках зъби. Такъв фатален миг идва един път в живота, както се пее в стара градска песен: „Щастието идва сал веднъж и ти казва здраво дръж.“ Вълнувах се, борех се със съблазнителното изкушение и си повтарях наум: „От президент не се иска!“ Ако всеки тръгне да скубе от символа и олицетворението на държавата, какво ще остане от нея? Зъбите ми излязоха здрави да не се строшат от стискане пред асансьора, който можеше да ме издигне високо в живота. Мълчах. И ми е леко някак си. Разговорях с главата на държавата, от когото не поисках нищо.
Не можех да не си изясня тези по японски „дребни“ подробности.
Като наблюдавах отблизо японците, създадох във въображението си министерства. Натъкмих и министерство на външната търговия със съответните специалисти… не защото в Япония то не беше добро, но у нас се чувстваше нужда от доработка в него.
Япония — островна реалност. Дейността на търговците във външната търговия у нас бягаше от полето на всеобхватен обществен контрол, откъдето, струва ми се, идваха и провалите в работата им. Търсех герой, който можеше и да не бъде чак толкова положителен. Тъй като откъде да го намеря такъв в България и точно в тази област?!…
Намерението да създам в представата си въображаема държава ме караше да мисля за всички клонове на обществения живот. Старателно наблюдавах Япония, откъдето черпех въодушевление. Външната търговия на България внушаваше любопитни мисли. Тресеше ме! Както на кораба, когато си мислех, че може да съм бил делфин по онези места… Вглеждах се в кадрите, които работеха в това министерство и го представляваха в чужбина. Три вида специалисти се занимаваха с външните търговски връзки. Били сме заедно зад граница и сме се наблюдавали. Търговците навярно са искали да разберат какво би могъл да представлява един съвременен български пътешественик, а аз — тях съм гледал. Виждах ги как се превръщат в експонати, ценни и от историческа гледна точка. „Историческа“ — казвам. Процесът на целия този разказ в Млечния бар продължи около четвърт век, обхвана края на една и началото на друга обществено-политическа система, в един може би също така въображаем епос на психологията и социалната етика. Мислех си: „Поне да опитам…“