Първият по важност представител на една държава в друга страна на света според мен е водещият преводач. Той е много важна личност. После идват уважаваният пълномощен министър… и неговата съпруга. В разговора с Мацунага отново долових нотки на деловитост и ми мина през ума, че той може би идва да уговаря нещо по-конкретно, може би превеждането на „Надникване в Япония“. Естествено беше да мисля така, нали?
Не! Не това! Японецът дори ми подсказа, че не става дума за превод. Причината на неговото посещение беше по-съществена и, бих казал, много по-разкошна! В Япония този мой читател се запознал с книгата ми. След като привършил прочита й, качил се на самолет за Европа. И дошъл у дома… за да ми изкаже мисли и чувства.
Рокуя Мацунага си замина. Проведох доста оживени разговори с приятели и познати по повод на неговото гостуване. Нарочно разказах случката на повече хора, за да видя реакциите им — така направих иначе трудно уловими при други обстоятелства социални наблюдения. Едни си прехапаха устните, други смениха цвета на лицето си. Няколко души сметнаха тази история за невероятна — трябваше да я повтарям, за да се уверят, че са я чули добре. Повечето навлязоха по-дълбоко в явлението. Паметливите отбелязаха, че силно впечатляващият случай след смъртта на Сийка Макрелова — първата омъжена за японец българка — се повтаря. Зетят на България — Маеда сан — навремето дошъл от Япония в Пловдив, за да моли родителите на починалата си съпруга да му разрешат да се ожени за японка — той довел и японката със себе си. Мацунага сан идваше от Япония в София, за да разговаря с автора на книга.
Един човек ми каза: „Щом по света съществуват трогателни човешки отношения, значи и у нас могат да дойдат.“ По-точно е да се каже: да се върнат. В България това е било, когато с волска кола, зиме, и при снежна виелица, овдовелият мъж е прекосявал Балкана, за да моли родителите на починалата си жена да му разрешат да се ожени отново; когато българи са се крили в мазетата на къщите си и там са даваливземали пари на заем, без да подписват разписка, та изпадналият в нужда да не изпитва хорското съжаление; когато съвестни хора са имали доблест да признаят вината си. Самонаказвали са се, преди да бъдат наказани. Много човещина е имало по тези земи.
Разговаряхме с приятел под дърво на площад „Славейков“. Есен. Върху оголените клони бяха останали няколко огнени листа, готови да се откъснат от най-слабия повей на вятъра. Моят събеседник видя в идването на японеца „ръката на международните отношения“, които са започнали да стават подобри. Отбеляза и способността на някои хора да влияят върху другите заради определени техни качества. Защото има и такива, които са беззащитни поради неосведоменост. Срещу всеки и срещу всичко не се воюва. Случва се понякога наш приятел да говори и против нас. Е, щял да каже нещо… Но той сигурно има основание за това. А и малките народи се радват на по-малко приятели. Колко души в Япония работят за българската култура? Разногласията с ценни за нацията хора при всички случаи водят към търпимост, диалог и по-чести контакти. Ние не можем да си позволим жест — да махнем пренебрежително с ръка на всеки и на всичко.
Може би най-впечатляващо се изрази изстрадал мъдрец в кафенето, където се събираха умни и информирани хора. Той ми каза: „Твърде е възможно никога да не разбереш причината, поради която японецът е дошъл у дома ти. За тебе това би могло да бъде нещо незначително, а за него да е от огромна важност.“
На кого бяха думите: „Няма защо да се учудваме, че хората живеят естествено.“
Така успях да съставя разнообразна картина. Усетих и някакво движение — сякаш вятър беше подухнал върху водата на застояло езеро. Светът край мен не само прехапа устни и смени цвета на лицето си. Този жаден за знания мир се спусна в дълбочината на явлението и дълбоко се размисли.
Почувствах желание да подсиля чертите върху трудно уловимия образ на моя гост — чрез описанието на онова, което той беше направил. Исках да го сравня с друг подобен човек и друга подобна постъпка, извършена от някого покрай мен. Но се размислих и си казах: „Не е възможно да постигна това. То няма градация.“
По време на четиричасовия ни разговор с госта и пиенето на чай забелязах как някои етични човешки проблеми са се интернационализирали, което беше достатъчно сериозно, за да ме радва и натъжава. Японецът се изразяваше свободно, когато разговаряхме за явления или личности — без да се страхува, че мога да съобщя за думите му на онзи, срещу когото той понякога говореше. Ако не искаш да мислят лошо за теб, няма да правиш лошо. Човекът беше дошъл у дома заедно с етиката си. В неговото поведение виждах доблест да изричаш за хора и явления онова, което мислиш. Той повтаряше: „това е много хубаво!“ Или: „Това е много лошо!“