— Вие трябва да сте щастлива, госпожо! Толкова хубава стока на такава ниска цена!
Двамата с жената си тръгнахме. Вървим по тротоара. Тя върти покупката в ръцете си, разглежда я. Включва, изключва…
И се провиква изплашена:
— Виж! То не свири?! Развалено е.
Уплахата й беше толкова неочаквана! Мислела си, че купува транзистор.
Трябваха ми още време и още думи, за да върна калкулаторчето на любезния продавач, който преживя всички степени на напрежение с кротост и благородство. Но пък каква сметачна машина беше? Толкова добре направена, толкова красива — сякаш ще засвири.
Приех смирен вид. В храма Мейджи джингу се беше струпал народ. Хора прииждаха и от други части на Япония. От Йойоги хайтс имаше или нямаше 400 — 500 метра. Но на мен ми трябваше час и половина време да стигна дотам. В храма се отделих и застанах встрани, за да наблюдавам ритуал: японците хвърляха монети в платнище.
Платнището беше огромно, с размерите на около половин футболно игрище — опънато над Земята. Краищата му бяха подпрени и вдигнати на яки колове, високи колкото човешки ръст. Покрай платнището бяха наредени полицаи с каски и шлемове на лицата си. Кой докъдето можеше да стигне в навалицата, там заставаше. И хвърляше пари, като изричаше слова. Налагаше се някои да замятат монетите много отдалеч — имаше опасност да ударят по главите полицаите. Затова те бяха с шлемове. А народът прииждаше. Надвечер върху огромното платнище вече лежаха няколко тона монети.
Японките срещу Нова година бяха облечени по традиция. Официалната парадна дреха за жената е кимоно. Кимоно означава дреха.
Полицаите носеха сиви униформи. Техниката, която им беше необходима, висеше накачена по тях. Шлемовете им, изработени от лека стомана и пластмаса, стояха отпред, пред очите, за да могат да виждат. Летящи монети звънтяха и по главите на полицаите.
Късно вечерта хората си отидоха и храмът опустя. Тонове пари лежаха върху платнището. Те трябваше да „преспят“.
Полицаите стояха до парите и ги пазеха. Реших да прекарам нощта край съкровището, за да не пропусна нещо важно. Не исках, когато се завърна в България, да ме питат: „Ти защо отиде в Япония? За да те видят японците ли?…“ Разхождах се край хармана от монети. Поглеждах от време на време към тях те ме привличаха с блясъка си. Виждах полицаите, чувах стъпките им и си мислех за полицията и армията. Вече си отивам. Исках да оставя няколко мисли за държавата. Гледах полицаите край съблазнителните пари в храма Мейджи джингу и си рекох: „Армията и полицията са крепост на честността. Поговорката «Всяко стадо си има мърша» не важи за армията и полицията.“
Японците имат полезен метод за откриване на истината. Те постигат доброто мислене чрез концентрация. За минута се съсредоточих по-дълбоко над израза „Страната на изгряващото слънце“. И с учудване открих, че концентрацията върши чудеса. Страната на изгряващото слънце беше и страна на мъдрия залез.
РОДОВЕТЕ
Имало е много и знаменити родове в Япония, които са заемали почетно място и са играли решаваща роля в обществения живот на островите. Императорът е бил олицетворение на държавата и на целия народ, но родовете са движили пружините на обществения живот. Малко са династиите по света, които могат да съперничат по времетраене с управлението на японските родове. Сога, Фудживара, Минамото, Тайра, Ходжо…
Изкачих се на телевизионната кула в Токио и от тази височина се запитах: „Откъде съм? Какъв е родът ми?… Не може да съм тъй — без род!“ Та нали това, което представлявам, когато се гледам в огледалото, го дължа до голяма степен на деди и прадеди? Светите за индивида дела са и дела на рода му. А защо досега не бях занимавал ума си с подобни мисли?! Какво ме беше обсебило, че забравих корена си? Всеки спомен за един род дава богата информация. Делях хората на класи, на раси, на националности, на добри и лоши. Стигнах до обобщение като това, че в един човек живеят и доброто, и злото. Досега за род не съм мислил вглъбено и поради официалното ни образование, което близо половин век делеше обществото най-вече на класи и комай на нищо друго. Нямах съставено в къщи „дърво на рода“. Не помнех имената на прадядовците си по майчина линия. Поради зла участ те бяха починали, преди да съм се родил. Но колко са децата, които знаеха името на прадядо си, ако той не е вече между живите? Тъмна история: малко от нас се гордееха с родовото си начало. Без усилие не можем да си представим родовото устройство на обществото. Българи ли са били онези, които са затривали родовата памет? Нима говори нещо представянето: „Аз съм едикой си. Син съм на работническа класа…“ Докато на хиляди километри от дома ти познават имената на твоите деди и прадеди, с които са работили в миналото. Затриеш ли родовата памет, унищожаваш и националната. Наблюдения имах върху известния в Япония род Токугава. Той произхожда от стария императорски род Минамото. Названието Токугава е взето от името на селцето Токугава.