Военното управление — шогунатът (бакуфу) — възстановило напълно значението на рода. Всъщност родовото начало във военната област и в държавното устройство на Япония никога не е било отменяно. (Системата на шогуната се е запазила близо седем века — от 1192 до 1868 година.) Защо? И затова, че шогунатът е уважавал принципа на родовото единство. Моят приятел от остров Хоккайдо доктор Исаму Ямага пишеше името на рода си с големи букви върху пликовете на писмата до мен в България.
„Този твой род Сейкови от японската фирма за часовници «Сейко» ли произлиза?“ — пита Любопитния и чука с пръст по часовника си.
„Едва ли“ — отговарям аз.
Любопитния изненадващо пита:
„Твоят дядо какъв е бил?“
„Разбойник! Истински разбойник! — чинно отговарям аз. — Навремето в рода ни е имало големи хора.“
Според изследователи на родовете Сейкови е род на артисти, журналисти, писатели… учители. Патриархът на българската литература Иван Вазов е посветил стихотворение на Съйков — негов учител от първоначалното училище — по повод на един драматичен случай. Вазов наричал Спас Съйков — Павел, а в Сопот му викали даскал Патю. Той е първият учител на Вазов по стихотворството. Това са го чули „от Вазова“. Именно този Съйков „му е вързал пръста“ за стихотворството. Имали сме и разбойник — дядо ми. Шемет. Обирал и бедни, и богати. Когато бил млад и за женене, влязъл на бял кон по стълбището на кметството в Павликени, насочил пистолет срещу гърдите на кмета и му рекъл: „Ще ми дадеш ли дъщеря си за жена?“ Кметът се покашлял, погледнал го и отвърнал: „Ами че ти, с тоя кон и с тоя пищов… как няма да ти я дам?!“ Било през зимата и двамата младоженци на кон преминали река Дунав. В Румъния, под благородното влияние на баба, дядо ми леко се облагородил и върнал ограбеното… от бедните (значи не бил съвсем „шеметен“!) — повечето му останало. Моят дядо почина внезапно на стогодишна възраст. Баба ми поживя някоя и друга година повече. Прабаба ми живя сто и седемнадесет години. (Аз казвах „сто и седем“ — да не ме обвиняват в измислица.) Баба не позволяваше обръщението „баба“, а настояваше да й викам „майча“, както казват в Павликени на бабите. Тя всъщност е от Велико Търново. В семейството били много деца и нейна леля от Варна я взела при себе си да я отгледа, докато майча й шътала. Тогава жените в България са носели дълги и широки поли. И майча пътувала във влака от Велико Търново до Варна… под полата на леля си, за да не плаща билет. Тя беше родила осемнадесет синове, три-четири пъти е имала близнаци. Баща ми е бил последната рожба. Аз съм едно дете на родителите си — факт, който може да накара нацията ни да занемее. Тази тенденция се среща и в други български родове. Ако върви все така, след триста години… Камбаната бие тревожно! Дядо ми Личо е от Бяла Черква. Ходел е с ботуши, с колосана яка, засмян… Обичал да яде на кокошката трътката.
Като се разрових, открих и свинар. Той се казваше Сейко Сейков и работеше в машиноремонтен завод в Пловдив. Там отглеждаше свине за храна на работниците в стола.
Наистина! Артисти, журналисти, писатели… Но и разбойник и свинар?!
В стария нравствен закон Бушидо е вписано, че обредът сеппуко (харакири) очиства от позора, ако деянието е било позорно, само рода, но не и дееца лично(?!). Схващате ли добре смисъла на този текст? Японецът се самоубива, за да очисти името на рода… Хубаво е, че организираме по селата сборове, за да се видим и да похапнем. Но не е ли настъпило време проблемът за родовете здраво да залегне в нашето законодателство, за да го имат предвид и съдиите. Аз съм за това — синът на цигуларя да свири на цигулка. Правят обаче от обществото собствен двор. Крадат от общото, от „майката“ крадат. Предизвикват беззаконие, за да печелят. Бащата на крадеца може да е признат и за светец, но ние сме чувствителни хора. И с когото и да се сроди, на когото и да кумува (може да е кум и на министъра на правосъдието), трябва да знае, че си казваме: „Този е от онези!“ Крадецът от рода е петно за целия род.
Нравственият кодекс Бушидо — кодексът на самураите — станал и закон за японците. Личният самосъд се превърнал в основно задължение за всеки самурай, за всеки японец. Сеппуко (харакири) е бил задължителен обряд за всеки, който е извършил деяние, противно на този нравствен закон. Харакири не е бягство от дълга. То не е отклонение от по-тежко наказание или от някаква отговорност. Не е признак на страх пред трудностите на живота. Не е проява на малодушие, а напълно съзнателен самосъд на сгрешилия или дори на оказалия се в противоречие спрямо Бушидо честен японец. Той е признак на лично достойнство и самоуважение, на храброст. Поради това харакири не е обикновено самоубийство, а истински мъчителен обред, допустим само след изпълнен дълг. Повтарям, за да се запомни. И все пак сеппуко „очиства от позора на престъплението, ако деянието е било позорно, рода, но не и дееца лично“. Учудващи са законите на психологията, когато става въпрос за нравственост. Представям си бъдещия човек да поставя в поведението си нравствеността по-високо от психологията. Законите на психологията могат да обяснят постъпката, но и да я оправдаят.