Гледам в океана. Потънал съм в мислите си. Спомням си за японския обичай Мисоги, който очиства греховете чрез измиване със студена вода. И си казвам: „Защо ще трябва да се мушкаме непременно в корема! Има и други средства за пречистване!“ Сещам се за умиването на ханове в миналото по нашите места, за поръсването на войските със светена вода. Така май е по-добре. По-безболезнено е. Имам идея за усъвършенстване на поведението ни. Ако откраднем нещо, ако се окаже, че незаслужено сме заели някакъв пост, ако ни хванат, че сме се присмели, че сме завидели или пък сме компрометирали някого, няма да се самоубиваме, както масово са правели японците, защото ще се самоизтребим. Няма да си подаваме оставката — това е много жестоко. Ще колим прасе или кокошка. Сеппуко е мъчителен ритуал, пише се с два йероглифа и означава „да си срежеш корема“ по правилата.
Родовете са здрава структура за обществото, ако те самите са здрави. Когато решим да се сродяваме с мома, нека да поразпитаме за момата и за нейния род. Няколко години поред най-красивата жена в света беше японка. В Токио, на Гиндза, видях „Мис свят“ на снимка, в красиви бикини. Очите й бяха вързани с елегантна черна панделка. Прецизното жури се беше изплашило, че ослепителната красавица може да го хипнотизира и екове с погледа си.
Погледнато от Космоса, съществува единединствен род — човешкият. Няма японска психика, има човешка психика. Многобройните ми срещи, разговори и съвместно извършени дела с японци бяха гаранция за точността на тази мисъл. Ние с японеца сме от един род — човешкия, и аз, като осъзнах това, бях готов да твърдя, че познавам японеца като психика, доколкото познавам себе си. Толкова естествено е японец да реагира човешки.
Различни изследователи на Япония я рисуват като „загадъчна“ страна. Любопитния в Млечния бар каза: „И японецът носи гащи, и аз нося гащи!“ Но трябваше да признае, че въпросът не е до гащите. Корените на японското чудо се намираха повече в националната памет и в националната съдба, където беше определена солидна роля на родовете. „Загадъчна страна“?!… Наистина тук-там в нея има по нещо странно от наша гледна точка, но то е повече възвишено.
Епохата Токугава или Едо е епоха на Шогуната. Самураят е живеел със семейството си и с подчинените. Наемал е селяни и скитници, които са обработвали земята — отглеждали са ориз. Това му е носело доходи и той се е превръщал във феодал. Жилището му представлявало укрепление с ров — било е крепост. В нея — военна сила. Самураят е бранел своето владение и го е разширявал с битки. Основната икономическа структура се е оформяла от новите земи и разработването на своите площи. Имало е дом, семейство… но то е надвишавало границите на обикновеното семейство. Цялата тази структура — и икономическа, и обществена… води началото си от родовата община.
При зараждането си самурайското общество е било затворено. След осемнадесети век се появява нова система — имало е възможност и изявени в бой селяни да встъпят в самурайското съсловие. Рангът на низш самурай е могъл да се купи с пари. Ако докаже, че е способен, човекът е могъл да достигне и до по-висш ранг. Ценели са се способните и умните хора. Имало е разпределение на ролите между самурая и неговата съпруга. Мъжът представя семейството навън пред очите на хората. Жената господства в къщи. Децата и парите са нейна грижа.
Няколко столетия са продължили междуособиците. Донася се огнестрелното оръжие и войната е станала мащабна. По около тридесет по-едри феодали се обединяват. Отношенията между едрия феодал и дребните стават като между феодал и васали. Би могло да се предположи, че феодалът се е превърнал в деспот. Нищо подобно. Всъщност васалите са като подчинени… но са икономически независими (?!).