Исках да нахвърля и негативни щрихи, за да бъде картината реална, тъй като Япония има и своите проблеми. Но виждах читателя как рита като кон. И се отказах.
В началото на моето пребиваване в Япония си водех бележки, когато прекосявах страната. Ето:
Знаех, че Япония е островна страна, но никога не съм предполагал, че е толкова островна. Четири големи острова: най-северният — Хоккайдо, с главен град Саппоро; Хоншу, често цитиран у нас и като Хонсю под влияние на чужда за японците транскрипция; Кюшу, цитиран още като Кюсю; Шикоку, цитиран като Сикоку; архипелагът Рюкю. И около три хиляди и деветстотин по-малки острова. Срещнах японци, които не знаеха броя им. Иначе държавата им си брои всяка скаличка в морето. Японец, който пътува по планетата, обезателно идва от някакъв остров в Страната на изгряващото слънце.
Като се носиш с кораб в Японско море, във Вътрешно японско море, в провлаците и в Тихия океан на изток, ти плуваш в самата Япония. На кораба, устремен във всички посоки, всъщност се движиш по „булевардите“ на страната.
Нощната типична картина на Япония е черно кадифе — за основа. И разноцветни светлини — там, където се очертава брегът на някакъв остров.
През деня Япония прилича само на Япония, с изгрева на слънцето от морето. Страната е сякаш от друга планета. Ще го кажа направо: Япония е несравнима.
Декорът изглежда като нарисуван. Японците пишат с йероглифи — писмо, което произлиза от рисунката и прилича на рисунка. Търговските улици са изписани с тях — това създава илюзия, че някой е нарисувал Япония.
Писалката представлява четчица за рисуване.
Страната е изградена на три етажа: построеното от японеца на земята, над земята — огромни надлези, мостове, които някъде свързват остров с остров, и под земята — цели подземни градове.
Непокътната история. Замъци, издигнати преди столетия, като този в град Химеджи или онзи от дърво близо до град Нара, нямат дори драскотина. Опазването на старините само по себе си е чудо. В Киото — неподкупна охрана. Чуваха се гласове на пилци, когато стъпвахме по пода, наречен угуису бари — славеев под. До покоите на шогуна не е могло да се стигне и на пръсти да ходиш.
Повечето врати и прозорци се плъзгат по жлебове. От излишното размахване на вратите и прозорците е спечелено пространство колкото за още една Япония.
Традицията е на почит. Хранят се с клечки… при изобилието на всякакви други прибори. Че и сребърни, и златни…
Гейшите не са онова, което ние си мислим.
Япония е страна с красиви, опростени линии. Много е миниатюрното. Почти всичко е изящно.
Имаше слух, че по растенията ще се появи болест. И всички дървета бяха подкастрени, подкрепени и превързани. Ама всички! Странна за нашите представи ниска растителност.
Гъмжило от действащи и угаснали вулкани. Изобилие от минерални извори.
Типична японска мелодия. Кимоно. Ветрило…
Красноречиви бяха моментите, които се набиха в очите ми и заради опита от предишни странствания по света. Те помогнаха да добия общи впечатления за Япония. В бележника имаше отразени и други наблюдения. Например:
„Пеещите кръстовища“: слепият не чува сигнал — значи свети червено. Той не преминава. По едно време някъде от глъбините на монтирания в светофара магнетофон се долавя мелодия. Това означава жълта светлина. И изведнъж кръстовището „гръмва“! Понася се приятна маршова музика, да ти е драго да тръгнеш! Слепият крачи. Той прекосява кръстовището.
Тротоар, който сам се движи. Ако бързаш, може и да подтичваш по него.
Автоматиката и електрониката са излезли на улицата. От старата техника е оставено малко. В Хирошима и Киото видях да се движи — представете си — трамвай! Може би го бяха запазили, та населението да помни едновремешните средства за придвижване.