Бързам да предам моите мисли. Животът на странника е кратък. Той трае, докато изгори клечка кибрит. Интересуват се искрен ли е насрещният. Това е подозрение!!! Може и да стане искрен, а може и да не стане. Как ще разбереш онова, което човек крие зад „маската“ на лицето? Вежливостта на кооперативния не пита за искреност, тя е пътят към нея. Арсеналът на кооперативния е огромен.
Гиндза свети, изпипана от ръката на вълшебник. Зная, че е глупост да се вторачвам в придружителя си, за да разкрия неговата душевност. С цялото си благородно нахалство на закоравял експериментатор питам моя японски приятел:
— Имате ли крава? Той:
— … Крава? Аз:
— Да. Крава. Имате ли крава в къщи?
Той:
— Крава?!… А, а! Крава. Аз (вече по-нетърпелив):
— Да! Крава! Имате ли крава в къщи, или нямате крава?
А той:
— А-ха!!! Крава.
Иди, че кажи има ли японецът в къщи крава. Но Широ е възпитан да не лъже и когато трябва да направи това, се претворява в човек, който не разбира. Когато японецът изглежда, че не ви разбира, не го дразнете повече с въпросите си или с вашите обяснения — той „не ги чува“. Ако Широ трябваше да изрече истината, тя би ме наранила. Този човек можеше да се изблещи с неограничено учудване. После да ми каже: „Абе, бунак! Ти в Пловдив на балкона гледаш ли крава?“ А поведението на японеца по красивата Гиндза беше безконфликтно и великолепно.
ГЛАВА ВТОРА
МАСЛО ОТ СУСАМОВО СЕМЕ
Не, не трябваше да ходя в Япония!
По-спокойно щях да си живея. Имам весел нрав! Моята наивност ми стигаше за три живота. А вече не мога да се позная — грабнаха ме дракони. Вървя замислен по улиците. Япония, като ми бръкна в мозъка, започна да човърка. И тръгна масло от сусамово семе.
Насядали сме в Млечния бар край масата на безсмъртния художник Златю Бояджиев. Пред всеки — чаша с кафе. Кафето дими. Някой казва: „Да има сега и по една цигара да запалим!“ Заведението работи под девиза „Тютюнопушене или здраве“. Ние искаме хем да сме здрави, хем да пушим. Забранено е! Седим, сърбаме кафето, разговаряме и държим въображаема цигара в устата си.
Картината е същата и вече не е. Светлината на слънцето се премества на другия край на главната улица. Времето тече, нещо се променя. Разказвам отделни случки. Неочаквано се появява най-неудържимото — мислите. Морето, което обгражда японските острови, е повече мисловно море. Разсъжденията в такъв род монолози са или в началото, или в средата, или в края — навсякъде, където могат да изплуват. Моите слушатели в бара са и мои приятели. Слушат с удоволствие всичко за Япония — било то случка, описание на природна картина или породена от спомена мисъл.
„Картина“, казвам. То е, защото безсмъртния творец на картини вече го няма край масата, а всъщност е между нас и ни говори.
Изказът настояваше за свои средства от реквизита на многоцветна Япония. Същността търсеше форма. В поразения мозък се промъкваха море, изгреви на слънцето, екзотична музика, дракони, вулкани. Грееха мисли — цъфнали вишни. Години пазех в себе си темата „Япония“. Реализацията й ми напомняше разреждане на електрически заряд. Откритията бяха клокочеща лава в кратера на вулкан. Спомените за преживяното — бълбукащи минерални извори. Картина, колкото и своеобразна да беше, трябваше да има и върху нея да се развият събития, да се покажат преживявания, да се изразят мисли…
Влизал съм в далечни страни с надежда да видя три пъти по-малко и по-лошо от онова, което можех да си представя. И въпреки скромните очаквания отвсякъде съм излизал почти разочарован. Може би явления в други държави ми бяха познати от предварителна информация. Нормално е било, но не е било онова, което съм очаквал. В Япония отидох с три пъти по-голяма представа за страна, която можеше да ме удиви, а тя шестнадесет пъти надхвърли очакванията ми. (Не зная как съм го изчислил!) Вратът ми се изкриви да разглеждам с удивление. Видях и други, които захласнато кривяха вратове и цъкаха. Чудеса има в Япония! Чудеса има, ви казвам!