Естествено — опитвах се да разсъждавам. Мислех как ли се постигат чудеса. И имаше вероятност да получа отговор на въпроса си. Тогава в Токио се запознах с двама български архитекти. Попитах ги какво правят там. Отговориха ми, че събират опит, но срещат неразрешим проблем — не знаят къде у нас и как да приложат познанията си, когато се завърнат.
Не подценявам и географските причини за развитието на една страна. Науката не е за подценяване. Почти всички по-големи населени места на Земята се намират до вода. И селото е до море, до река или до микроязовир. Ако ли пък не е, с кладенци и гьолове трябва да е пълно. Има ли вода, има и живот. Водата в Япония играе важна роля в пейзажа, от красивите езера в планините до Японско море на запад и Тихи океан на изток. Ако географията обаче беше решаваща причина за успеха на една нация, досега Япония изобщо нямаше да съществува от тайфуни и земетръси. Островите й лежат върху пътя на тропически бури. Те обикновено се разразяват късно през лятото или рано през есента и причиняват наводнения, срутване на почвата, загуби от реколтата и разрушения на къщи. Много от японските планини са вулканични. Затова някои планински райони гъмжат от естествени горещи извори, резултат от подземната вулканична активност. Понякога водата е толкова гореща, че в нея може да се свари яйце. Около 67 от японските вулкани са още активни. През последните години имаше няколко големи вулканични изригвания. Много къщи бяха разрушени, загинаха хора. Японци поемат риск, като живеят близо до активни вулкани, защото лавата, която се стича от тях, залива плодородните ферми. Всяка година в Япония се отбелязват 7000 — 8000 труса. Повечето от тях са толкова слаби, че хората едва ги усещат, но от време на време голям трус може да причини сериозни разрушения. Поради това сградите така са проектирани, че да не се рушат лесно от земетресение. Те се огъват внимателно до определена степен, а не се срутват. По този и много други начини японците са се научили да живеят в хармония с природата. География — да! История? И да, и не. Търсех. И откривах: Япония е такава, защото японците са такива. Страната е каквато са я направили. Оформянето й започва отдалеч. Утре, след сто години, след двеста, след триста обществото ще бъде точно такова и заради нашето участие в изграждането му. Бит, нрави, мислене, постъпки…
Моите приятели искаха да им покажа далечната страна, поставена като на длан — за разглеждане. А аз самият се питах какво всъщност представлява Япония. В ръката си държах въображаема хризантема.
Възнамерявах да изградя, по свой начин, идея за идеална държава, да направя напречен анализ и на нашето общество… като описвах Япония: без да вадя, без да прибавям. Осъществявах намеренията си по художествен път и не знаех да се радвам ли на предимствата, които ми даваше, или да съжалявам заради определени недостатъци на метода. Но вече бях тръгнал. Виках в душата си: „Бандзай!“ — нещо като „Ура!“, „Напред!“, „Да живее!“
Растях с тази тема. А и приятелите ми се раздвижиха. Приятно е да мислиш за красива страна и за меко и деликатно поведение на индивида, каквото в мнозинството си е поведението на японеца. Много бяха темите у дома, до които се докосвах, като търсех Япония и японците. Ако това мое произведение бъде прочетено от японец, дали той пък няма да съзре в него България… докато чете за себе си? Има да се чуди защо наблюдавам естественото със захлас. Може и да не му дойде наум, че то е естествено за него — човека, който мисли за хармония с природата, а не води борба за подчинЯването й. Страната на изгряващото слънце сякаш имаше двоен образ — за мен. Всеки миг едното можеше да прелее в друго. В началото изникна деликатен проблем: питах се кога да кажа за Япония „тази“ страна и кога да я дистанцирам като „онази“.
Трескаво търсех допълнителни данни. Така се храни човек, когато е много гладен, така той пие, когато е много жаден. Изпратих писмо на мой приятел в Япония — доктор Исаму Ямага, Отару-ши (Хоккайдо). Писмото — наивно. Пиша му: „Щастлива Нова година на вас и на вашата фамилия! Същото пожелавам и на г-ца И. Сакино, г-н О. Егучи, г-н Н. Кодама, г-н Й. Хомма и г-н М. Ишигура.
Можете ли от Отару и Саппоро да ме информирате: а) защо японците се самоубиват, б) на какво се смеят, в) защо се учат да пият чай… Сърдечно ваш. Подпис.“ Писмото написах на ръка.
Получих отговор. Заедно с него ми изпратиха и копие от моето писмо до Япония — по този начин ми припомняха нагледно въпросите, които бях задал… в случай че съм ги забравил. Копието — с печатни латински букви, на специална хартия. Най-отдолу стоеше заглавието на фирмата, която беше благоволила да препише писмото ми на пишеща машина: Токийски изследователски институт за контакти. (Вие разбирате ли какво става в Япония?) В левия ъгъл на копието имаше нарисувано око! И си мислех: нека! Информацията е научна дейност. Защо възрастните тайно я събират, както в детско-юношески приключенски филм? Децата са симпатични, когато си шепнат за нещо „тайно“ на ухото.