Когато се провежда чайната церемония, се избира мото, стих — който да е основната идея на сбирката. Поднесените в блюда сладкиши са като цветни картини в съдовете. Икебана се подрежда според сезона. На чайна церемония, проведена от професор Масару Нишикава през един хубав ден, имаше изписано мото на стената в помещението: „Всеки ден е хубав ден!“ Дори и да сме имали неприятности, да сме загубили нещо или да сме преживели шок — нима не можем в края на деня да си кажем, че той е минал добре?
Чай се пие с хора, с които се разбираш и искаш да постигнеш заедно с тях духовно очистване. По време на пиенето участниците не спорят помежду си, не се карат. Човек прекарва времето спокойно с чашата в ръка. Чаят е известен по целия свят, но единствено в Япония допринася толкова много към културната среда. Там приготвянето и пиенето на чай има естетическо значение и се е превърнало в определено художествено умение. Младо момиче, подготвено да демонстрира пред публика провеждането на чайна церемония, ми каза след първата си изява, че… допуснала много грешки — от вълнение. Беше готова да се разплаче. Тогава световноизвестният майстор в церемонията Масару Нишикава я успокояваше с думите, че човек греши през целия си живот, а аз се питах, изумен, какво ще да е това приготвяне… на един чай, където можеш „да оплетеш конците“. И какво ли ще е несъвършенството ни според японците в други области на човешката дейност?!
Деликатно присъствие. Човъркал съм спомени и числа за Япония и японците като оризови зърна, разпилени върху татами. Деликатното, меко присъствие на японците определя до голяма степен начина им на изразяване. По време на международен панаир на книгата в София попаднах в сектор, който се представяше от Корпорацията на книгата в Токио. Млад японец седеше в малка стаичка. Поведохме с него разговор — на български.
— През август ли се връщате в Япония? — попитах го аз.
— Да! — с лекота отговори японецът заради пристрастието на японците към „да“-то, което е характерно за разговорното им поведение.
Трябваше да задам и въпрос, който предполагаше да се отговори отрицателно. Японецът обикновено се пази от такива думи. Отрицанието най-често е израз на агресия. Деконструктивната позиция на човек се издава от него с често повторение на отрицателната частица „не“.
— Ще се върнете ли отново в България? — попитах.
Японецът тръгна да отговаря, но явно се смути и обърка.
— Това зависи… (да, да) — каза той. — Това зависи. Бях подготвен за експеримента си и започнах да го мъча. Имах чувството, че го потапям в казан с вряла вода.
— А-ха! — казах. — Това зависи от вас.
— Да — отговори ми объркан той. — Това зависи… (да, да). Зависи от държавата.
Явно мъчеше се човекът. Не можеше да прескочи думичката „не“. Традицията се беше отразила и на този японец, както и нашите традиции се отразяват върху нас. Ние двамата стояхме един срещу друг. Бяхме в съвремието, което течеше край нас. Кое време сме сега? Не можел японецът да казва „не“, така ли? Попитах, но по друг начин, от държавата ли зависи да дойде японецът пак в България — само за да каже с лекота „да“.
И той рече:
— Да! От държавата зависи да дойда отново тук. После се разговорихме за пенсиите. Изненадах човека с категоричното си твърдение, че в Япония хората не получават пенсия. Аз съм доверчив и като вярвах, че това наистина е така, както твърдяха по онова време някои шмекери, поисках и от японеца да го потвърди. Така щях да му направя удоволствието да каже „да“. (Хубаво произнасят на български език японците „да“! Да ти е приятно да ги слушаш след толкова „не“-та, които чуваш всеки ден.) Исках да узная все пак вярно ли е, че японците не получават пенсии.
Как хубаво, ясно и отчетливо японецът рече „не“!
— Не!!! Останах изумен.
— Какво казахте?! — попитах. — „Не“ ли?
— Не! — потвърди той.
И цялата ми представа за „да“-то и „не“-то при тях рухна. Поисках допълнителни обяснения по въпроса за пенсиите в Япония и младият човек ме помоли да го почакам. Донесе книга, заразгръща, цитираше от нея цифри и факти. Отговорите му бяха бавни. Японецът привидно има бавни реакции, но отговорът му не подлежи на корекция.
Бях озадачен.
— Вие казахте „не“, така ли? — попитах.
— Не — отговори той, макар и усмихнат. — Абсолютно не сте прав.
С „не“ и „абсолютно не“ този японец доказваше, че е съвременен човек, че усилието му да потвърждава предпочитанието си към „да“-то има граници. И че нашите представи за онази страна и онзи народ в много области на бита, нравите, психологията, социалната етика… и така нататък са неточни.