Под неприкритото чуждо влияние. Приближаването на културите предполага срещи с идеологии, нрави и обичаи… Прикрито или неприкрито, влиянията от такъв характер върху населението на една държава е неизбежно. На остров Хоккайдо разговарях с японец. Той по-късно трябваше да ми се обади по телефона. Държах на неговото позвъняване, защото в противен случай — ако аз му се обадех — това влечеше след себе си усложнения. Японецът отново трябваше да каже „да“. Рекох деликатно:
— Да ви се обадя ли?… Или вие ще ми позвъните? Той се усмихна и аз се зарадвах.
— Да, да — рече японецът на всичко отгоре.
— Да, нали? Той допълни:
— Да, да… Обадете се вие.
На другия ден, когато се срещнахме с онзи човек, започнахме разговор, където отново трябваше да чуя от него „да“. И той наистина реагира според очакването ми. Но формата на израза му беше неочаквана. Японецът шокиращо рече:
— Да, да… Тази работа няма да стане.
Пристрастието на японците към „да“-то се чувстваше осезателно. Това допринасяше за мекото им присъствие. Получаваха се недоразумения, но се избягваха конфликти и шокови състояния. Жената на Любопитния щяла да се оплаче от него на полицията… че искал да се разведе (?!)
Да се разведе, но се страхувал от Семейния кодекс. В съда, при разводите, съдеха… по закона за опазване на горите. Накарал жена си да сложи вечеря, а тя му рекла:
„Не! Не, не и не! Най-напред ще изпера дрехите!“
Това било върхът.
Вечер Любопитния преразказвал на „половинката“ си разговорите, които водехме в бара. Така тя овладяла част от „японското мислене“ и — начина на изразяване при японците. Под влияние на чутото се поразмислила, съобразила и допълнила това същото, което вече казала на мъжа си, но по „японски“. Вместо да тъпче с крак по пода и да повтаря: „Не, не и не“, тя любезно казала:
„Да, скъпи! Веднага след като изпера, ще сложа вечерята.“
И разводът се разминал. Жената, вместо да го пореже със смразяващ отказ, рекла: „Да“, както правят японките, и пак постъпила в нейния стил — първо изпрала, а после дала на мъжа си да яде. Но всичко това гарнирано с едно деликатно „да“, което всъщност спасило семейството. Това се повтаряло и двамата заживели мирно и щастливо. За мой ужас Любопитния искаше да ми целуне ръката.
Отклоняване на средства.
Държавници, след като вземат властта, се превръщат в обикновени бирници. Бедните духом спират до данъчен уклон. Те се страхуват от „дупки в бюджета“ и се заемат да пълнят държавната хазна, която у нас почти винаги е като каца без дъно. Събират данък добавена стойност от продавача… преди той да е продал стоката (?!) Това кара Любопитния въздържано да пита: „Прилично ли е да се «щипват» от данъците в аванс?…“ Карат работниците и служещите да плащат пътните си разноски до работното място?! Не позволяват да се печели от данъците чрез директно спонсорство и така пречат да се реализират проекти, които държавата не може да осъществи. На практика спонсорите помагат на чиновниците, които разпределят на творци постъпилите за раздаване средства. Архитектите са в невъзможност да се разгърнат. В проектите им се „режеха“ колони, от балконите им се съкращаваха — за да е икономично. Човекът, който прави опити да създаде нещо красиво, е вече провинен. Една от най-големите опасности за държавата е да внуши на гражданите й чувството за вина.
Рискът да те обвинят в отклоняване на средства се чувстваше осезателно.
Пловдив се населява и от евреи, които живеят най-вече в квартала „Орта мезар“. Сред приятелите ни в Млечния бар имаше симпатично и добродушно момче еврейче. Работеше като домакин пазач на голямото и красиво езеро до Стадиона в града. Веднъж то ни довери с тих глас, че била създадена комисия, която да подпитва и да докладва „горе“ кой е отклонил средства за построяването на езерото.
Взирахме се в красиво боядисаните сгради по улицата срещу бара, заплесвахме се пред Националния дворец на културата в София, разглеждахме „100-те туристически обекта в България“ и не питахме кое колко струва. Средствата според нас бяха отишли точно по предназначението си. Разходът за красотата в една държава не е отклоняване на средства.
Непознатият. Разговарям с японец, когото съм спрял на улицата в Пловдив.
— Моето име е Сейко… (в) — представям се аз, колкото да създам атмосфера. — Като японските часовници „Сейко“.
— Да. „Сейко“ — отговаря събеседникът ми усмихнат и посочва китката на ръката си.
Казвам:
— Бил съм в Япония.
Как ме погледна онзи човек! Поклони се с вродения в него навик и неочаквано за мене рече: