ЯПОНСКИЯТ ЛЮБОВНИК
ПОСВЕЩЕНИЕ
На родителите ми Панчита и Рамон, двама мъдри старци
Спри се, сянко на мойта любов мимолетна,
образ на магията, що най-силно обичам,
красива илюзия, за която с радост умирам,
сладка мечта, за която в скърби живея.
"ЛАРК ХАУС"
Ирина Базили бе навършила двайсет и три години, когато през 2010-а започна работа в "Ларк Хаус", в околностите на Бъркли, без големи очаквания, тъй като от петнайсетгодишна възраст се местеше от град на град, сменяйки без особен късмет различни препитания. Дори не си представяше колко прекрасно ще се устрои в този дом за възрастни хора и как през следващите три години ще е толкова щастлива, колкото тогава в детството си, преди да се преобърне съдбата ѝ. Този дом, основан през 1900 година като достойна обител за възрастни хора с ниски доходи, по необясними причини бе привлякъл от самото начало прогресивни интелектуалци, закоравели езотерици и не особено талантливи хора на изкуството. С времето домът бе претърпял много промени, но таксите му се под държаха по джоба на всеки обитател, за да се насърчава, поне на теория, известно социално и расово многообразие. На практика обаче всички обитатели бяха белокожи от средната класа и разнообразието се проявяваше в едни доста тънки отлики между хора свободомислещи, търсачи на духовни пътеки, обществени и екологични дейци, нихилисти и неколцина хипита, оцелели в района край залива на Сан Франциско.
В първото интервю директорът на дома Ханс Войт обясни на Ирина, че е прекалено млада за подобна отговорна длъжност, но понеже спешно трябва да попълнят вакантното място в отдела по административно обслужване, тя може да я заеме временно, докато намерят подходящ човек. Ирина си каза, че това, което не достига на нея, важи и за него – той приличаше на дебелобузест, преждевременно оплешивял хлапак, комуто ръководството на дома идва в повече. С времето младата жена щеше да установи, че от разстояние и на определена светлина външният вид на Войт мамеше, понеже в действителност той бе навършил петдесет и четири години и се бе доказал като отличен администратор. Ирина го увери, че при нея липсата на образование се компенсира с опита ѝ в общуване с възрастни хора, придобит в родната ѝ Молдова.
Стеснителната усмивка на кандидатката смекчи сърцето на директора, който забрави да ѝ поиска препоръки и премина направо към изброяване на задълженията, свързани с длъжността; те можеха да се обобщят с няколко думи – да облекчава живота на обитателите от второ и трето ниво. Онези от първото не попадаха в обсега на нейните задължения, защото там старите хора бяха самостоятелни като обикновени наематели в жилищен блок; извън компетенциите ѝ оставаха също възрастните от четвърто ниво, сполучливо наречено "Рай", защото старците там очакваха преселението си на небето, унесени в дрямка през по-голяма част от времето, и не се нуждаеха от грижите, които се очакваха от нея на по-долните нива. Ирина трябваше да придружава обитателите на консултация при лекар, адвокат и счетоводител, да им помага да попълват здравни и данъчни формуляри, да ги води на пазар и да ги съпровожда в други дейности от този род. Със старците от "Рая" я свързваше единствено задължението да урежда погребенията им, но само след като получи подробни указания за всеки конкретен случай, ѝ обясни Ханс Войт, тъй като волята на издъхващите невинаги съвпадаше с тази на близките им. Живеещите в "Ларк Хаус" принадлежаха към различни вероизповедания и погребенията обикновено представляваха доста сложни церемонии, съвместяващи всички религии.
Обясни ѝ, че само персоналът, свързан с чистотата на дома, с личните грижи и с медицинското обслужване на обитателите е длъжен да носи униформа, но че за останалите служители съществува негласен протокол по отношение на облеклото и в него уважението и добрият вкус са основни критерии. Така например тениската с щампа "Малкълм X", която Ирина носеше, беше неподходяща, отсече той. На щампата всъщност не беше Малкълм X, а Че Гевара, но тя не му го каза, защото предположи, че Ханс Войт изобщо не е чувал за революционера, който половин век след своята епопея продължаваше да е боготворен в Куба и от шепа радикали в Бъркли, където тя живееше. Тениската ѝ бе струвала два долара в магазин за дрехи втора ръка и беше почти нова.
– Тук е забранено да се пуши – предупреди я директорът.