Директорът поиска двайсет и четири часа, за да намерят изход с по-малко разноски, отколкото при съдебно дело, и призова незабавно Ирина. Възнамеряваше да оправи нещата с копринени ръкавици. Не беше в негова полза да си създава враг в лицето на тази лисица, но като я видя пред себе си, не можа да се обуздае.
– Бих искал да знам как, по дяволите, успя да завъртиш главата на стареца! – ѝ се разкрещя.
– За кого говорите, господин Войт?
– За кого може да е! За Французина, естествено! Как можа това да се случи под носа ми?
– Извинете, не ви казах, за да не ви тревожа, смятах, че въпросът ще се уреди от само себе си.
– И той прекрасно се уреди! Какво обяснение да дам на семейството му?
– Няма защо да знаят, господин Войт. Старите хора се влюбват, вие добре знаете, но за хората отвън това е шокиращо.
– Спала ли си с Дьовин?
– Не! Как може да си го помислите?
– Тогава нищо не разбирам. Защо те е определил като единствена наследничка?
– Моля?
Поразен, Ханс Войт разбра, че Ирина Базили дори не е подозирала за намеренията на стария човек и че нейната изненада е най-голяма. Понечи да я предупреди, че с големи мъки ще успее да измъкне нещо, понеже законните наследници ще се бият до последния цент, но тя в упор му съобщи, че не иска нищичко, защото несправедливо спечелени пари биха ѝ донесли нещастие. На Жак Дьовин му хлопала дъската, каза, и това всеки от "Ларк Хаус" можел да потвърди; най-добре щяло да бъде да уредят нещата без много шум. Достатъчно било лекарят да удостовери наличието на старческа деменция. Наложи се Ирина да повтори, за да може невярващият на ушите си директор да разбере.
Безсилни се оказаха предпазните мерки, за да се запази случаят в тайна. Всички узнаха и за една нощ Ирина Базили се превърна в най-обсъжданата личност – обект на възхищение за клиентите и на критика за обслужващия персонал от латинос и хаитянци, за които да отхвърлиш пари представляваше смъртен грях. "Не плюй срещу небесата, които ти падат в лицето", се произнесе Лупита Фариас, а Ирина не намери подходящ превод на румънски на тази шифрована пословица. Директорът, впечатлен от безкористността на тази скромна имигрантка от трудно откриваема на картата държава, я назначи с безсрочен договор за четиресет часа труд седмично и със заплата по-висока, отколкото на предшественичката ѝ. Освен това убеди наследниците на Жак Дьовин да дарят две хиляди долара на Ирина в знак на благодарност. Обещаната сума не стигна до девойката, но тъй като тя бе неспособна да си я представи, скоро я изби от главата си.
АЛМА БЕЛАСКО
Фантастичното наследство на Жак Дьовин помогна Алма Беласко да забележи Ирина и след като бурните одумки утихнаха, тя я извика. Посрещна я в спартанското си жилище, седнала величествено, с императорско достойнство в малко кресло с кайсиев цвят, и с Неко – любимата ѝ котка с тигрова окраска – в скута.
– Нужна ми е секретарка. Искам да работиш за мен – изстреля.
Не беше предложение, а заповед. Тъй като Алма почти не я поздравяваше, когато се разминаваха в коридора, Ирина силно се изненада. Освен това близо половината от обитателите в общността живееха скромно от пенсиите си, които понякога допълваха с помощи от близките си, и мнозина се ограничаваха стриктно в регламентираното обслужване, защото дори едно допълнително ястие беше способно да срине оскъдния им бюджет; никой не беше в състояние да си позволи лукса на лична секретарка. Призракът на бедността и този на самотата непрестанно витаеха около старците. Ирина ѝ обясни, че разполага с малко време, защото след работния ден в "Ларк Хаус" работи в едно кафене и освен това къпе кучета по домовете.
– Каква е тази работа с кучетата? – я попита Алма.
– Имам съдружник, на име Тим, мой съсед в Бъркли. Той има кола комби и в нея е инсталирал две вани и дълъг маркуч; отиваме в дома на кучето, искам да кажа в дома на собственика на кучето, скачваме маркуча и къпем клиента, така де, кучето, на двора или на улицата. Почистваме му също ушите и му режем ноктите.
– На кучето ли? – попита Алма, прикривайки усмивката си.
– Да.
– Колко изкарваш на час?
– Двайсет и пет долара на куче, но ги деля с Тим, така че ми се падат по дванайсет и петдесет.
– Ще те наема пробно за тринайсет долара на час. Ако съм доволна от работата ти, ще повиша на петнайсет. Ще работиш за мен вечер, когато свършиш в "Ларк Хаус", по два часа на ден като начало. Работното време може да е гъвкаво в зависимост от моите потребности и от твоите възможности. Разбрахме ли се?
– Бих могла да оставя кафенето, госпожо Беласко, но не мога да зарежа кучетата, те вече ме познават и обичат.