Постигнаха съгласие и така се роди едно съдружие, което не след дълго щеше да прерасне в приятелство.
През първите седмици на новата си работа Ирина стъпваше на пръсти и се чувстваше почти напълно изгубена, защото Алма Беласко се оказа властна с околните, взискателна дори за дребни подробности и неясна в указанията, но скоро девойката престана да се страхува и се превърна в жизненонеобходима за нея по същия начин, както за "Ларк Хаус". Ирина наблюдаваше Алма, запленена като зоолог пред безсмъртен саламандър. Тази жена не приличаше на никого от хората, които бе срещала, и със сигурност на нито един от старците от второ и трето ниво. Ревностно бранеше своята независимост, бе лишена от сантиментализъм и привързаност към всичко материално, изглеждаше, като че не я обвързва обич към никого, с изключение на внука ѝ Сет, и се чувстваше толкова уверена в себе си, че не търсеше опора в Бог, нито в захаросаното обожание на някои обитатели на "Ларк Хаус", които се самообявяваха за духовно извисени и прокламираха наляво и надясно методи за достигане на по-висши нива на съзнанието. Алма стъпваше здраво на земята. Ирина предположи, че високомерието ѝ служи за защита срещу чуждото любопитство, а простотата в облеклото е вид елегантност, на която малко жени биха могли да подражават, без да изглеждат размъкнати. Носеше бялата си остра коса подрязана на неравни кичури, които решеше с пръсти. Единствените ѝ отстъпления пред суетата бяха яркочервеното червило и мъжкият аромат на бергамот и портокал; когато се движеше, това свежо ухание приглушаваше смътния мирис на дезинфектант, старост и сегиз-тогиз на марихуана, който изпълваше "Ларк Хаус". Имаше добре изразен нос, горда уста, издължени кости и отрудени като на надничар ръце; очите ѝ бяха кафяви, с дебели тъмни вежди и лилави сенки под тях, които ѝ придаваха вид на страдаща от безсъние и не можеше да бъдат скрити от очилата с тъмни рамки. Тайнственото ѝ излъчване налагаше дистанцираност – нито един от служителите не се обръщаше към нея с бащинския тон, приложим към другите клиенти, и никой не можеше да се похвали, че я познава, дотогава, докато Ирина Базили не успя да проникне в личната ѝ крепост.
Алма живееше с котката си в апартамент с минимално количество мебели и лични вещи и се движеше с най-малката кола, предлагана на пазара, без никакво уважение към правилата за движение, които спазваше избирателно (едно от задълженията на Ирина бе да плаща глобите). Беше вежлива и с добри обноски по навик, но единствените хора в "Ларк Хаус", с които се бе сприятелила, бяха градинарят Виктор, с когото работеше дълги часове по засаждане на зеленчуци и плодове в приспособени за това дървени щайги, и доктор Катрин Хоуп, пред която просто не можа да устои. Беше наела ателие в една барака, преградена с дървени дъски, която делеше с други старци, отдадени на своя занаят. Рисуваше върху коприна така, както бе правила това в продължение на шейсет години, ала вече не с вдъхновението на артист, а за да не умре преждевременно от скука. Прекарваше по няколко часа седмично в ателието си заедно с Кирстен, асистентката ѝ, на която синдромът на Даун не пречеше да изпълнява задачите си. Кирстен познаваше съчетанията от цветове и инструментите, които Алма ползваше, подготвяше платовете, поддържаше реда в ателието и почистваше четките. Двете жени работеха в хармония, без необходимост от думи, отгатвайки намеренията си. Когато ръцете на Алма започнаха да треперят и изгубиха прецизността си, тя нае двама студенти, за да копират върху коприната рисунките, които тя правеше на хартия, а вярната ѝ асистентка ги надзираваше строго като тъмничар. Кирстен беше единственият човек, който си позволяваше да я прегръща за поздрав и да я прекъсва с целувки или близване по лицето в пристъп на нежност.
Без да си го поставя за цел, Алма се прочу със своите кимона, туники, кърпи за глава и шалове с оригинални рисунки и дръзки цветове. Самата тя не носеше своите продукти, обличаше се в широки панталони и ленени блузи в черно, бяло и сиво – бедняшки парцаляци според Лупита Фариас, която не подозираше цената на въпросните парцаляци. Изрисуваните от Алма платове се продаваха в художествени галерии на баснословни цени и тя насочваше приходите към Фондацията "Беласко". Колекциите ѝ черпеха вдъхновение от пътешествията ѝ по света – животни от Серенгети, отоманска керамика, етиопска писменост, инкайски йероглифи, гръцки барелефи – които обновяваше, щом конкурентите започнеха да ѝ подражават. Отказа да продаде марката си и да сътрудничи с модни дизайнери – всеки неин оригинал се възпроизвеждаше в ограничена бройка под строгия ѝ контрол и всеки екземпляр носеше нейния подпис. В апогея на кариерата си достигна персонал от петдесетина души и значително производство в обширно промишлено хале, разположено южно от улица "Маркет" в Сан Франциско. Никога не прибягна до реклама, защото не изпитваше необходимост да продава, за да се прехранва, ала името ѝ се превърна в гаранция за ексклузивност и съвършенство. Като навърши седемдесет години, тя реши да намали производството и това сериозно се отрази на Фондацията "Беласко", която разчиташе на нейните приходи.