Джерард раздвижи ръце. Възелът около китките му не беше стегнат. Можеше да го развърже и да се освободи, но не беше сигурен, че ще могат да се промъкнат край пълчищата гоблини.
Вързани за ръждясалата кола, Джерард и Мелъри наблюдаваха гоблините. Струваше им се, че седят цяла вечност върху студения мръсен пясък. Чудовищата се забавляваха като хващаха някакви дребни гущери и ги хвърляха в огъня. Денят си отиваше, небето почна да потъмнява. Последните лъчи на слънцето хвърляха по земята уморени златни сенки.
— Май ще излезе, че планът ни не е особено умен — обади се тихо Мелъри. — Нито намерихме мама, нито знаем къде е Саймън.
— Вече сме почти до целта си — прошепна Джерард. Бяха близо един до друг и той успя да хване ръката й и да я стисне успокоително.
— Как мислиш, какво ли чакат? — Тя кимна към отвратителните муцуни край огъня.
— Сигурно чакат да се върне големия — отвърна Джерард.
Един от гоблините хвърли в огъня нещо черно, което се виеше като змиорка.
— Никога не изгарят — изръмжа гоблинът. — А ми се ще да ги пррррепека…
— Е, и какво ако ги изпечеш? Пак не можеш да ги ядеш — сви рамене друг.
Тих глас от качулката на суичъра напомни на Джерард, че Малчо е с тях.
— Пазете се, те са ужасни и са много, много опасни!
Джерард погледна към краката си. До маратонката му се виеше едно от гущероподобните същества. Беше черно като катран, с два крака в предната част на дългото тяло, което преминаваше в тънка опашка. В момента гълташе нещо, което явно беше опашка на друго такова същество.
— Джерард, погледни в огъня! — ахна Мелъри. — Какви са тези същества?
Джерард се наклони напред, доколкото му позволяваше въжето. Гущерите, които гоблините бяха намятали в огъня, стояха насред пламъците. Но вместо да горят като факли и да се превръщат във въглени, те седяха спокойно, а огнените езици танцуваха около тях. След малко се размърдаха, а един се плъзна и се мушна сред най-буйните пламъци. Явно огънят не можеше да ги нарани.
Джерард се опита да си спомни дали „Книга за духовете“ на Артър Спайдъруик споменаваше за нещо такова. Като че ли пишеше нещо за гущероподобни същества, но не можеше да се сети какво точно, много неща от книгата вече бяха избледнели в паметта му. Май беше виждал тези дребни създания на някоя от рисунките на Артър в книгата, но не беше сигурен. Не можеше да се съсредоточи — сърцето му беше свито, притесняваше се за майка си и за Саймън, страхуваше се от гоблините.
След малко един гоблин внезапно дотича до колата и забоде дългия си мръсен нокът в стомаха на Джерард.
— Мммм… Изглеждат много вкусни — облиза се той. — Ще си отхапя една цяла буза. Вижте я каква е розова. Обзалагам се, че е по-сладка от сладкиш.
От устата му се спусна дълга лепкава лига и се провлече в мръсотията до Джерард. Момчето потръпна, отвърна поглед и се озърна към Хогскуил. Хобгоблинът седеше край огъня и ровеше жарта със сабята. Изобщо не вдигна очи към Джерард и това още повече притесни момчето.
Един от гоблините проследи погледа му.
— Уърмрат ще помисли, че ей тоя го е ръфнал — изхили се той и кимна към Хогскуил. — Одеве вдигаше голяма врява.
Хобгоблинът се изправи.
— От всички печени маймунски задници вие сте най-глупавите… Лайнари!
Към тях доближи трети гоблин. Преглъщаше и от време на време бързо облизваше с език щръкналите остри зъби.
— Мммм… Толкова много месо! И крехко!
— Остави го! Изчезвай! — викна Мелъри и издърпа ръката си от ръката на Джерард. И двамата не бяха усетили, че той така е стискал Мелъри, че ноктите му са разранили кожата й.
— Младата госпожица предпочита да бъде изядена вместо младия господин, така ли? — попита гоблинът със сладък глас. — Може. „С пипер и сироп ще бъде тип-топ!“ Обичам малки сладки крехки госпожици. Мм-ммм!
— Ето, опитай, щом толкова искаш! — изкрещя Мелъри, освободи ръцете си от въжето и цапардоса гоблина по лицето.
— Сабята! Дай ми сабята! — извика Джерард на Хогскуил, докато се опитваше да измъкне ръцете си.
Хогскуил едва го погледна, хвърли сабята на земята край огъня и хукна да бяга.
— Страхливец! — закрещя яростно Джерард.
Най-после той се освободи от въжето и се спусна към огъня, но два от гоблините го сграбчиха за краката и го събориха сред боклуците. Джерард запълзя, протегна ръка и успя да стигне върха на сабята. Сграбчи острието и метна сабята към сестра си. Усети остра болка и с част от съзнанието си разбра, че се е порязал. Нямаше време да мисли за болката, защото още няколко гоблина скочиха върху гърба му и го притиснаха към земята.