— Джерард! — изпищя Мелъри и това го върна в съзнание.
Драконът се беше надвесил над него, устата му зееше, пълна със стотици зъби, остри като игли. Джерард не смееше да мръдне от ужас. На местата, където хлъзгавото тяло на чудовището го беше докосвало, кожата му пламтеше като изгорена от огън.
Мелъри стовари сабята върху опашката на дракона. Бликна фонтан от черна кръв, чудовището потръпна и се извърна към момичето. Джерард едва успя да се изправи на крака. Виеше му се свят, по тялото му преминаваха конвулсии. Кожата му беше червена, раната пулсираше болезнено.
— Внимавай, Мелъри! Отровен е! — простена той, скърцайки със зъби от болка.
— Байрон! Дръж! — заповяда Саймън и посочи дракона, който се носеше към Мелъри.
Грифинът нададе остър крясък и заедно със Саймън се издигна към небето. Къде отиваше? Джерард се ужаси. Мелъри беше загубена! Драконът беше много бърз и я настигаше. Тялото му зловещо се огъваше, острите му нокти свистяха във въздуха, а устата му зееше като страшна бездънна бездна. Можеше да глътне Мелъри наведнъж. Тя смело размахваше сабята, но нямаше да издържи дълго.
Джерард трябваше да направи нещо. Той сграбчи някаква желязна пръчка и я запокити по дракона. Чудовището отново се обърна към него, изсъска и побесняло се стрелна напред.
В това време от небето като светкавица се спусна грифинът. Сграбчи дракона и заби човка в гърба му. Драконът изрева, усука опашката си около Байрон и започна да затяга пръстените й в смъртоносна хватка. Байрон почна да се задушава и за да се отскубне, замаха с крила. Саймън отчаяно се вкопчи в перата му, за да не падне. В това време драконът се наведе и зъбите му потънаха в шията на грифина. Грифинът потръпна конвулсивно, тялото му се сгърчи, Саймън се изпусна, плъзна се и полетя към земята.
Докато брат му се премяташе във въздуха, Джерард се втурна към него. Саймън падна върху купчина стъкла и лявата му ръка се изкриви под необичаен ъгъл. Като стенеше тихо, той се подпря с другата ръка и успя да седне. Лявата му буза и лявата страна на врата му бяха зачервени от отровата на дракона, но иначе беше восъчноблед.
— Добре ли си? — прошепна Джерард, а Мелъри предпазливо докосна ръката му.
Саймън потръпна от болка и едва се изправи на крака. Над главите им драконът и грифинът се бяха вкопчили в смъртоносна прегръдка — премятаща се топка от перушина и люспи. Драконът беше забил зъби във врата на Байрон и той се мяташе като луд.
— Ще загине! — изкрещя Саймън и скочи към кравата, от чието виме висяха снопове дракончета, не по-големи от детски пръсти.
— Какво правиш? — извика Джерард след него.
Саймън се извърна. По страните му се стичаха сълзи. И тогава се случи нещо необикновено — Саймън, който никога не бе убивал живо същество, Саймън, който винаги изнасяше паяците навън и ги пускаше на свобода, същият този Саймън сега стъпи върху главата на едно от малките дракончета и я размаза под подметката си. Дракончето изписка, кръвта му обагри земята и малки капчици опръскаха петата на Саймън.
— Гледай! — извика той към дракона. — Гледай какво правя с твоите бебета!
Драконът се извърна и Байрон веднага се възползва от това — заби човка във врата на противника си и го разкъса. Драконът потръпна и тялото му се отпусна в ноктите на грифина.
— Саймън, ти успя! — заекна Мелъри.
Байрон кацна недалеч от тях. Перата му бяха изцапани с кръв и той се отърси. После пусна на земята тялото на големия дракон и се зае да гълта малките.
— Нещата не вървят така, както ги планирахме — каза Саймън.
— Така е — съгласи се Джерард, — но все пак сега сме по-близо до двореца. Мама трябва да е някъде там.
— Мислиш ли, че ще се справиш, Саймън? Можеш ли да издържиш? — попита Мелъри, макар че и тя самата не изглеждаше добре. Бузата й беше разсечена, а рамото на якето й беше разкъсано.
Саймън кимна.
— Мога, но не съм сигурен за Байрон.
— Да го оставим тук — предложи Джерард. — Мисля, че е добре и може да се оправи сам. Отровата на дракона май не го е засегнала.
Байрон глътна още един виещ се черен саламандър и впери в децата странните си златисти очи. Саймън предпазливо го погали по перушината.
— Хм… Тия дракони май му харесват повече от всичко, с което съм го хранил.