— Дай да видя какво мога да направя за ръката ти — пристъпи Мелъри. — Струва ми се, че е счупена.
Тя съблече бодито си и с него превърза ръката на Саймън така, че той вече не можеше дори да я мръдне.
— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — попита Саймън, потръпвайки от болка.
— Разбира се, че знам. А ти по-добре мълчи! — скастри го тя и стегна още по-здраво възела на бялото трико.
Тримата вървяха към двореца — огромна постройка от цимент, забъркан с чакъл, счупени стъкла и консервни кутии. Изглеждаше така, сякаш сместа просто е била изсипана на купчина. На места напомняше на разлята изстинала лава. Прозорците също бяха странни, като че създателят им беше насъбрал от къщата каквито останки беше намерил и криво-ляво беше направил с тях нещо като рамки и стъкла. Вътре проблясваха светлини. Покривът беше залят с черен катран и покрит със застъпващи се парчета стъкло и ламарини, които приличаха на рибешки люспи.
Когато приближиха, Джерард забеляза, че входните врати към двореца са направени от използвани мръсни дъски от обор, които някога бяха служили за прегради на отделенията на добитъка. Дъното на дълбокия ров, който обикаляше двореца, беше покрито с натрошени стъкла, а от тях стърчаха остри, ръждясали парчета метал. Подвижният мост беше спуснат.
— Не трябва ли гоблините да го охраняват? Защо няма никой? — учуди се Мелъри.
Джерард се огледа. В далечината се виждаха струйки дим, които сигурно бяха от огньовете на гоблините.
— Скоро ще се стъмни — обади се тихо Саймън. — Трябва да побързаме.
Джерард въздъхна.
— Струва ми се, че е прекалено лесно да влезем. Толкова лесно, че ми прилича на капан.
— Капан или не, трябва да продължим — каза Мелъри.
Саймън кимна. Той все още беше много блед. Сигурно го болеше много, но поне червенината по кожата беше почнала да избледнява.
Джерард предпазливо стъпи на моста, спря и напрегна всичките си сетива, за да усети бедата предварително. Погледна и към настръхналите метални и стъклени остриета, които стърчаха от дъното на рова. После пое дъх и се втурна напред. Мелъри и Саймън го последваха.
Озоваха се в голяма зала, построена от отпадъци, забъркани в цимент. Хромирани автомобилни калници обрамчваха сивите колони. От тавана на ръждясали вериги висяха джанти от стари автомобилни гуми, които служеха за полилеи. Пламъците на налепените по тях мръсножълтеникави свещи едва-едва блещукаха. По свещите се стичаше разтопен восък и капеше на изпоцапания под. На едната стена имаше камина. Беше толкова голяма, че в нея можеше да бъде изпечен Джерард.
Цареше мъртва тишина. Стъпките им кънтяха зловещо в сумрачните зали, а уголемените им сенки се мятаха по стените и ги стряскаха. Минаха край миришещи на мухъл дивани с натрупани върху тях разнищени възглавници.
Мелъри сбърчи нос.
— Имаме ли нещо, което поне малко да прилича на план? — попита тя.
— Не — поклати глава Джерард.
— Не — повтори като ехо Саймън.
— Тихо! — обади се Малчо. — Май ще стане пак горещо! В далечината чувам нещо!
Децата спряха и се ослушаха. Доловиха слаб шум, който звучеше почти като музика.
— Струва ми се, че идва оттук. — Джерард натисна една врата, накована с дузина ламаринени капачки.
В стаята зад нея имаше висока дълга маса от груба, нерендосана дъска, закрепена върху три магарета за рязане на дърва. Почти по цялата й дължина бяха поставени дебели лоени свещи, които миришеха на опърлена коса. Върху дъската бяха наредени подноси с храна — дълги мазни плата с печени жаби, наполовина изгризани ябълки, опашки и глави от големи риби. Около останките лакомо бръмчаха мухи. Някъде от помещението се чуха писукащи звуци.
— Какво е това? — Саймън се промуши покрай голям стол и замръзна, вторачен в нещо, което Джерард и Мелъри не можеха да видят.
Те се скупчиха зад гърба му.
На пода до един отворен прозорец беше поставен голям съд с мед. В лепкавия капан на меда се мятаха рояк крилати елфчета и бавно потъваха в него като в подвижни пясъци. Писъците им бяха писукащите звуци, които децата чуха преди малко.
Саймън протегна ръка, за да освободи елфчетата, но тежкият мед полепваше по крилцата им и ги разкъсваше. Едно по едно Саймън вадеше елфчетата от смъртоносния капан и ги поставяше на масата — малки лепкави купчинки, скимтящи от болка. Едно от тях беше напълно неподвижно и лежеше като кукла, без да помръдне.