Джерард отмести поглед и се загледа през прозореца.
— Дали там, вътре, има още? — прошепна едва-едва Мелъри.
— Според мене има — отвърна Саймън. — На дъното.
— Трябва да вървим — намеси се Джерард и тръгна към вратата. От мисълта за малките удавени елфчета му ставаше лошо.
— Дворецът е подозрително тих — отбеляза Мелъри, която вървеше след него.
— Мулгарат не може да е тук през цялото време. Може пък да имаме късмет. Може просто да намерим мама и да си тръгнем.
Мелъри кимна, но не изглеждаше убедена. На една от стените висеше карта. Приличаше на старата карта на Артър Спайдъруик, но имената бяха други. На мястото на автомобилното гробище беше изписано ДВОРЕЦ НА МУЛГАРАТ, а от край до край на картата се мъдреше надпис ВЛАДЕНИЯ НА МУЛГАРАТ.
— Вижте!
Саймън спря. Стояха пред голяма зала. В центъра й имаше трон, а около него бяха застлани килими с различни шарки, изтъркани и проядени от молците. Самият трон беше скрепен от заварени едно за друго парчета метал, неравни и назъбени.
В края на залата се виеше спираловидна стълба. Стъпалата й бяха от дъски. Не бяха свързани помежду си, всяка дъска висеше на две дълги ръждясали вериги, спускащи се от тавана, който се губеше някъде високо горе в тъмното. Странната стълба приличаше на паяжина, която се полюшваше от най-слабото течение. Изглеждаше невъзможно да се качат по нея.
Мелъри се хвана за първата дъска и се изтегли върху нея. Дъската се залюля бясно напред-назад. Мелъри опита да се изкачи на следващото стъпало, но ръцете и краката й бяха прекалено къси, за да го стигне.
— Стъпалата са много далече едно от друго — възкликна тя.
— Точно като за великан — отбеляза Саймън.
Мелъри се залюля, засили се и най-после успя да улови второто стъпало, хвърли се по гърди върху него, но след това едва се изтегли.
— Саймън не може да се качи по тези стълби — каза тя.
— Ще мога… — възрази Саймън. — Вече съм добре.
Той пристъпи към стълбата и с мъка се покатери на първото стъпало.
Мелъри поклати глава.
— Ще паднеш!
— Смело напред, ще бъда с теб! — извика окуражаващо Малчо от качулката.
Джерард зяпна от учудване, когато видя как едно по едно стъпалата се люшваха към брат му, спираха да се люлеят и докато той се качи, стояха неподвижно. Само с една ръка и с помощта на Мелъри Саймън се изкачи по стълбата.
— Ти си наред, давай напред! — обади се пак Малчо.
— Добре, добре.
Джерард започна да се катери по стъпалата. Страхуваше се, макар да знаеше, че домашният дух му помага. Раната на ръката му гореше и той с мъка успяваше да се задържи за веригите, а погледнеше ли тъмната пропаст под краката си, усещаше виене на свят и му прилошаваше.
Когато най-после се изкачи, тримата тръгнаха и се озоваха пред три врати, боядисани в цветове, които не си подхождаха.
— Да опитаме със средната — предложи Саймън.
— Вдигаме доста шум, а не се появява никой — учуди се Мелъри. — Това е капан. Страх ме е!
— Трябва да продължим — настоя Джерард.
Мелъри пое въздух и натисна вратата. Тя се отвори. Помещението беше голямо. На едната му стена имаше балкон, а по протежение на другата като в катедрала минаваха огромни островърхи прозорци, скрепени от парчета стъкла, полупрозрачни от мръсотия.
На пода в единия ъгъл лежеше майка им — вързана, със запушена уста, в безсъзнание. В другия ъгъл беше баща им. Омотан с въжета, той висеше на закрепена към тавана макара.
Глава шеста
Джерард занемя от изненада.
— Татко, какво правиш тук? — възкликна той.
Зад гърба му Саймън и Мелъри ахнаха.
Черната коса на баща им беше разрошена, ризата му беше размъкната и издърпана на една страна, но без съмнение беше той. Когато ги видя, очите му блеснаха.
— Джерард! Саймън! Мелъри! Слава богу, всички сте добре!
Джерард потърка чело. Нещо тук не беше наред. Той отново огледа залата. През балкона се виждаха гоблини, които се щураха в мрака със запалени факли. Какво ставаше?
— Бързо! — пристъпи нервно Мелъри. — Да не губим време. Джерард, развържи мама. Аз ще се оправя с татко.
Джерард се наведе и докосна бледата буза на майка си. Беше студена и влажна. Очилата й ги нямаше.