— Нашето време отмина — заговори най-после елфата. — Дойде моментът, от който се страхувахме. Мулгарат е събрал голяма армия и използва Книгата, за да направи пълчищата си още по-силни и непобедими.
Джерард кимна, макар че не разбираше как чрез книгата на чичо му Мулгарат може да направи армията си по-опасна.
— Обещай ми, дете! Обещай, че ако книгата на Артър Спайдъруик отново попадне във вас, ще ни я дадете, за да я унищожим.
Джерард отново кимна. Беше готов да обещае всичко, за да види Артър.
— Обещавам. Аз ще ви я донеса…
— Не — каза елфата. — Когато настъпи това време, ние ще дойдем при теб.
Тя посочи нагоре и каза нещо на непознат език. От най-високия клон на стар дъб се откъсна самотно листо и започна да пада надолу. Носеше се бавно, сякаш падаше не през въздух, а през вода.
— Срещата ти с Артър Спайдъруик ще продължи толкова, колкото е нужно на това листо да достигне земята.
Джерард погледна листото. Колкото и бавно да падаше, на него му се стори страшно бързо.
— А ако това време не е достатъчно?
Усмивката на елфата беше ледена.
— Времето е нещо, което никой от нас не може да има в повече, отколкото му се полага, Джерард Грейс!
Джерард не обърна внимание на вледеняващия й тон, тъй като видя, че от дърветата към тях върви мъж със сако от туид, с посивяваща коса от двете страни на голяма плешивина. Около него във вихрушка се въртяха листа и се стелеха като килим пред краката му, така че те не докосваха земята. Мъжът нервно намести очилата си, присви очи и погледна към Джерард.
Джерард се усмихна. Артър Спайдъруик изглеждаше точно като на портрета в библиотеката. Сега всичко щеше да се нареди. Техният прапрачичо щеше да му обясни какво да правят.
— Чичо Артър — започна момчето, — аз съм Джерард.
— Не мисля, че е възможно да съм твой чичо, дете — строго каза Артър Спайдъруик. — Доколкото знам, сестра ми няма синове.
— О, да… Всъщност ти си мой прапрачичо. — Джерард се смути от тона на чичо си и внезапно се почувства несигурен.
— Това са глупости.
Не, Джерард изобщо не бе очаквал срещата им да е такава.
— Тебе те няма отдавна у дома — обясни той внимателно.
— От няколко месеца — намръщи се чичо Артър.
Малчо внезапно се размърда, запълзя по рамото на Джерард и се подаде от скривалището си в качулката.
— Нямаме време вече. Слушай момчето, човече!
Артър погледна домашния дух и замига — първо озадачено, после радостно.
— Здравей, Малчо! Колко ми липсваше! Добре ли е моята Луси? А жена ми? Ще им предадеш ли съобщение от мене?
— Чичо Артър, чуй ме! — прекъсна го решително Джерард. — Мулгарат е заловил мама и ти си единственият, който знае какво да правим.
— Аз ли? — учуди се Артър Спайдъруик и побутна очилата си. — Защо трябва да знам какво да правите? Това не знам, но знам какво мога да те посъветвам. На колко години си, момче?
— На девет — отвърна Джерард, страхувайки се от онова, което щеше да последва.
— Бих те посъветвал да стоиш някъде на безопасно място и да оставиш възрастните да се справят с тези опасни същества.
— Не чу ли какво ти казах? — изкрещя Джерард. — Мулгарат отвлече мама! Няма възрастни!
— Разбирам — кимна Артър. — Ти обаче трябва…
— Не, ти нищо не разбираш! — Джерард вече не можеше да спре. Изпитваше облекчение най-после да крещи, без да му пука, че е невъзпитано. — Ти дори не знаеш откога си тук. Сега дъщеря ти — леля Лусинда, е по-стара от тебе. Ти не знаеш нищо!
Артър отвори уста, за да каже нещо, после я затвори. Беше пребледнял и трепереше, но на Джерард му беше трудно да го съжалява. Сълзите пареха очите му. На другата страна на пръстена от гъби листото бавно се носеше към земята.
— Мулгарат е много опасен великан — каза тихо Артър. Докато говореше, той не поглеждаше към Джерард. — Дори елфите не знаят как да го спрат.
— Той има и дракон — прекъсна го момчето.
— Дракон? Наистина ли? — Артър го погледна с неочакван интерес, после раменете му се отпуснаха безсилно. — Не мога да ти кажа как да се справиш с всичко това. Съжалявам. Просто не знам.
На Джерард му се щеше да вика, да моли, но не можеше да каже нито дума. Артър пристъпи към него и когато заговори, гласът му беше много мил и загрижен.