Елена се втренчи замислено в тетрадката, която той държеше. Беше малка, със синя кадифена подвързия и месингова закопчалка. Е, може и да не беше новият дневник, но й бе познат. Реши, че засега ще се задоволи с него.
Остави се Деймън да я поведе в нощта.
Не попита къде отиват. Не я интересуваше особено. Но позна къщата на Магнолия авеню, където бе отседнал Аларик Залцман.
Тъкмо Аларик отвори предната врата и покани вътре Елена и Деймън. Макар че учителят по история изглеждаше странно — сякаш не ги виждаше в действителност. Очите му бяха изцъклени и той се движеше като робот.
Елена облиза устните си.
— Не — рязко рече Деймън. — Този не е за хапане. Има нещо съмнително у него, но би трябвало да бъдеш в сравнителна безопасност в къщата му. Спал съм тук и преди. Там горе. — Поведе я по стръмните стълби към таванското помещение с малък прозорец. Беше претъпкано с различни предмети: шейни, ски, хамак. На пода в другия край беше проснат матрак.
— На сутринта той дори няма да знае, че си тук. Легни си. — Елена се подчини, заемайки поза, която й се стори естествена. Легна по гръб, с ръце, скръстени върху дневника, който притискаше към гърдите си.
Деймън я зави със старо одеяло, покривайки босите и крака.
— Заспивай, Елена — рече.
Наведе се над нея и за миг тя си помисли, че ще направи… ще направи нещо. Мислите й бяха твърде замъглени. Черните му като нощта очи изпълниха полезрението й. После той се отдръпна назад и тя отново можеше да диша. Полумракът се спусна над нея. Тя затвори очи и заспа.
Елена се събуди бавно. Малко по малко сглобяваше парчетата информация, за да установи къде се намира. Както личеше, на нечий таван. Какво правеше тук?
Плъх или мишка изшумоля под покритите с найлон предмети, но звукът не я притесни. През капаците на прозореца се процеждаше слаба светлина. Елена отметна импровизираното си одеяло и стана, за да разучи обстановката.
Определено се намираше на нечий таван, при това на място, което не познаваше. Имаше чувството, че дълго време е била болна и току-що се е събудила. Какъв ден беше, зачуди се тя.
На долния етаж под нея се чуваха гласове. Нещо й подсказа, че трябва да е предпазлива и тиха. Страхуваше се да не издаде присъствието си. Отвори безшумно таванската врата и излезе внимателно на площадката. Погледна надолу и видя дневната. Позна я — беше седяла на дивана по време на купона, устроен от Аларик Залцман. Намираше се в къщата на Рамзи.
И Аларик Залцман беше долу, виждаше темето му. Гласът му я озадачи. След миг осъзна причината — не звучеше тъпо или нелепо, както обикновено говореше Аларик в клас. Не беше и откачено бърборене. Говореше студено и решително на други двама мъже.
— Тя трябва да е някъде наоколо, нищо чудно и да е съвсем наблизо — направо под носовете ни. Макар че най-вероятно е извън града. Например в гората.
— Защо в гората? — попита единият от двамата мъже. Елена позна гласа, както и плешивата му глава. Беше господин Нюкасъл, директорът на гимназията. — Спомни си, че първите две жертви бяха намерени близо до гората — обади се другият мъж.
Дали беше доктор Файнбърг, зачуди се Елена. Какво правеше той тук? И какво правя аз тук?
— Не, има нещо повече от това — рече Аларик. Другите двама мъже го слушаха с уважение, дори страхопочитание. — Гората е свързана с всичко, случващо се тук. Те може би имат някакво тайно място там, леговище, където да се скрият, ако ги разкрият. И ако има такова, аз ще го намеря.
— Сигурен ли си? — попита доктор Файнбърг.
— Сигурен съм — отвърна Аларик кратко.
— И смяташ, че Елена е там — обади се директорът. — Но дали все още е там? Или ще се върне в града?
— Не зная. — Аларик направи няколко крачки, взе една книга от масичката за кафе, разтвори я и прокара разсеяно показалеца си по страницата. — Един от начините да разберем, е да наблюдаваме приятелките й. Бони Маккълоу и онова тъмнокосо момиче — Мередит. Има огромна вероятност те да са първите, които ще я видят. Обикновено така става.
— И след като я проследим до града? — попита доктор Файнбърг.
— Оставете това на мен — рече Аларик тихо, но твърдо. Затвори книгата и я остави обратно върху масичката с жест, в който имаше някаква обезпокоителна окончателност.
Директорът погледна часовника си.
— По-добре да тръгвам, службата започва в десет. Предполагам, че и двамата ще присъствате? — Спря се на път към вратата и нерешително се обърна назад. — Аларик, надявам се, че ще се погрижиш за това. Когато ти се обадихме, нещата още не бяха стигнали толкова далеч. Сега започвам да се чудя…