— Ще се погрижа за всичко, Брайън. Казах ти, остави нещата на мен. Нима предпочиташ да видиш името на гимназията „Робърт Е. Лий“ да се споменава във всички вестници не само като сцена на разиграла се трагедия, но и като „обитавана от духове гимназия в Бун Каунти“? Сборище на призраци? Училище, из което бродят възкръснали мъртъвци? Това ли е публичността, която би искал?
Господин Нюкасъл се поколеба, дъвчейки устната си, сетне кимна, но изражението му си оставаше нещастно.
— Добре, Аларик. Но го направи бързо и чисто. Ще се видим в църквата. Излезе и доктор Файнбърг го последва.
Аларик остана сам известно време, очевидно взирайки се в пространството. Накрая кимна и също излезе през предната врата.
Елена се качи бавно обратно по стълбите.
Какво означаваше всичко това? Чувстваше се объркана, сякаш се рееше на воля из времето и пространството. Трябваше да разбере кой ден е, защо се намира тук и защо се чувства толкова изплашена. Защо толкова силно усещаше, че никой не бива да я чуе или да я види?
Огледа таванското помещение, но не съзря нищо, което би могло да й помогне. Там, където доскоро бе лежала, имаше само матрак, одеяло… и малка синя тетрадка.
Дневникът й! Сграбчи го нетърпеливо, отвори го и зашари с очи по датите. Последните записани редове бяха от 17 октомври, ала това не можеше да й помогне да разбере днешната дата. Но докато четеше написаното, в съзнанието й изплуваха образи, които започнаха да се подреждат като наниз перли, оформяйки спомени. Тя се отпусна като омагьосана върху матрака. Отгърна в началото и зачете за живота на Елена Гилбърт.
Когато свърши, се чувстваше омаломощена, изпълнена със страх и ужас. Пред очите й танцуваха ярки точици. Толкова много болка имаше в тези страници. Толкова интриги, толкова тайни, толкова копнеж. Това беше историята на едно момиче, което се чувстваше изгубено в родния си град, сред семейството си. Което търсеше нещо… нещо, което все не можеше да достигне. Но не това бе причината за пулсиращата болка в гърдите й, която изсмукваше енергията от тялото й. Не заради това имаше усещането, че пропада, въпреки че седеше съвсем неподвижно. Причината за паниката бяха спомените.
Сега си спомняше всичко.
Мостът, бучащата вода. Ужасът, когато въздухът напусна дробовете й и вече нямаше нищо, освен вода, когато повече не можеше да диша. Неописуемата болка. И финалният миг, когато болката спря, когато всичко спря. Когато всичко… спря.
О, Стефан, толкова бях изплашена! Сега същият онзи страх се бе завърнал в нея. Как можа да се държи така със Стефан в гората? Как можа да го забрави, да заличи всичко, което бе означавал за нея? Какво я бе накарало да се държи по този начин?
Но тя знаеше. Дълбоко в съзнанието си знаеше. Никой не се съвзема, след като се е удавил като нея. Никой не се съвзема, никой не остава жив.
Изправи се бавно и приближи към прозореца със спуснати капаци. Затъмненото стъкло беше като огледало и тя се взря в отражението си.
Не беше отражението, което бе видяла в съня си, когато тичаше по коридора с огледалата, които сякаш бяха оживели. Нямаше нищо лукаво или жестоко в това лице. Беше си същото, съвсем малко по-различно от това, което бе свикнала да вижда. Кожата й излъчваше бледо сияние, а в очите й имаше определена празнота. Елена докосна с пръсти шията си от двете страни. Там, където Стефан и Деймън бяха всмукали от кръвта й. Дали наистина е било достатъчно, дали тя на свой ред е поела достатъчно от тяхната кръв?
Изглежда е било. И сега до края на съществуването си тя беше обречена да се храни като Стефан. Трябваше да…
Отпусна се на колене и притисна чело към голата дървена стена. Не мога, помисли си тя. О, моля те, не мога, не мога.
Никога не е била особено религиозна. Но дълбоко в нея ужасът крещеше и всяка част от съществото й умоляваше за помощ. О, моля те! О, моля те, моля те, помогни ми! Не молеше за нищо конкретно, мислите й бяха прекалено объркани. Повтаряше само: О, моля те, помогни ми, о, моля те, моля те.
След известно време отново се изправи.
Лицето й все още беше бледо, но с някаква зловеща красота — като фин порцелан, осветен отвътре. Очите й бяха заобиколени от дълбоки сенки, но в тях се четеше решителност.
Трябваше да намери Стефан. Ако имаше начин да й се помогне, той щеше да го знае. А ако нямаше… е, тогава повече от всякога се нуждаеше от него. Искаше да бъде единствено с него.