Излезе и затвори внимателно вратата на таванската стая. Аларик Залцман не биваше да открие мястото, където се криеше. Видя върху стената календар със зачеркнати дни до 4 декември. Бяха изминали четири дни от последната съботна нощ. Тя бе спала четири дни.
Когато стигна входната врата, се сгърчи от дневната светлина. Болеше. Въпреки че небето бе покрито с тъмни облаци и навярно всеки момент щеше да завали дъжд или сняг, очите я заболяха. Насили се да напусне безопасното убежище на къщата, но изведнъж я връхлетя страх от откритото пространство. Промъкваше се покрай оградите, като се стараеше да остава близо до дърветата, готова да изчезне в сенките. Самата тя се чувстваше като сянка — или призрак, облечен в дългата бяла рокля на Хонория Фел. Ако някой я срещнеше, сигурно щеше да си изкара акъла.
Но предпазливостта й бе напразна. Улиците бяха безлюдни и нямаше кой да я види, сякаш градът бе изоставен. Мина покрай явно пусти къщи, дворове и заключени магазини. Тук-там видя паркирани коли, но те също бяха празни.
Тогава видя някакъв силует, издигащ се в небето, който я накара да се закове на място. Висока кула с камбанария, която се извисяваше на фона на гъстите тъмни облаци. Когато приближи към сградата, краката на Елена трепереха. Познаваше тази църква, откакто се помнеше, хиляди пъти бе виждала кръста върху стената. Но сега се приближаваше към него, сякаш той беше затворено в клетка животно, което можеше да се освободи и да я захапе. Притисна длан към каменната стена и леко я плъзна към издълбания символ.
Когато разперените й пръсти докоснаха кръста, в очите й запариха сълзи, а гърлото й се сви от болка. Плъзна ръка надолу, докато го закри. Тогава се облегна на стената и сълзите й рукнаха.
Аз не съм лоша, каза си тя. Сторих неща, които не биваше. Имах прекалено високо мнение за себе си, никога не благодарих на Мат, Бони и Мередит за всичко, което направиха за мен. Трябваше повече да си играя с Маргарет и да бъда по-мила с леля Джудит. Но не съм дяволско изчадие. Не съм прокълната.
Когато погледът й се проясни отново, вдигна глава към сградата. Господин Нюкасъл бе казал нещо за църквата. Какво ли имаше предвид?
Заобиколи главния вход. Имаше странична врата, която водеше към балкона на църковния хор. Тя се промъкна безшумно нагоре по стълбите и погледна надолу от балкона.
Изведнъж разбра защо улиците бяха толкова пусти. Изглежда всички жители на Фелс Чърч се бяха събрали тук, всички скамейки бяха заети, а църквата бе запълнена докрай. В дъното хората стояха прави. Когато се взря в предните редове, Елена осъзна, че познава всички, бяха ученици от горните класове в гимназията, съседи и приятели на леля Джудит. Леля Джудит също беше там, облечена в черната рокля, която бе носила на погребението на родителите й.
О, Господи, помисли си Елена и пръстите й се вкопчиха в парапета. До този момент бе твърде заета да гледа и не чуваше нищо, но изведнъж тихото монотонно говорене на преподобния Бетиа се превърна в думи:
— … да споделим спомените си за това много специално момиче — рече той и се отдръпна настрани.
Елена наблюдаваше ставащото след това с нереалното усещане, че гледа спектакъл от ложата си. Не участваше в представлението на сцената, а беше само наблюдател, но наблюдаваше собствения си живот.
Господин Карсън, бащата на Сю Карсън, излезе и заговори за нея. Семейство Карсън я познаваха, откакто се бе родила и той говори за дните, когато двете със Сю си бяха играли през лятото в предния двор на къщата им. Говори за красивата и завършена млада дама, в която се бе превърнала. Гласът му се задави и той млъкна, за да си свали очилата.
След това стана Сю Карсън. Откакто завършиха началното училище, двете с Елена не бяха близки приятелки, но бяха запазили добрите си отношения.
Тя беше едно от малкото момичета, които останаха на нейна страна, след като заподозряха Стефан за убийството на господин Танър. Но сега Сю плачеше, сякаш бе изгубила родната си сестра.
— Много хора не бяха мили с Елена след Хелоуин — рече тя, избърса сълзите си и продължи: — И аз зная, че това я нарани. Но Елена беше силна. Тя никога не измени на себе си, за да стане такава, каквато останалите смятаха, че трябва да бъде. И аз я уважавам за това, толкова много… — Гласът на Сю затрепери. — Когато кандидатствах за кралица на бала по случай началото на новата учебна година, исках да ме изберат, но знаех, че нямам шанс и не страдах от това. Защото гимназията „Робърт Е. Лий“ винаги е имала кралица и това беше Елена. И мисля, че завинаги ще остане такава, защото тъкмо така ще я запомним всички ние. Освен това смятам, че през идните години момичетата, които постъпят в нашето училище, може би ще си я спомнят и ще й се възхищават заради твърдостта да отстоява себе си… — Този път Сю не можа да овладее гласа си и преподобният й помогна да се върне на мястото си.