Момичетата от горните класове, дори тези, които бяха най-гадни и злобни, сега плачеха и се държаха за ръце. Момичета, за които Елена знаеше със сигурност, че я мразят, сега подсмърчаха. Внезапно се бе превърнала във всеобща любимка и приятелка.
Имаше и момчета, които също плачеха. Смаяна, Елена се сви зад парапета. Не можеше да откъсне поглед от ставащото долу, въпреки че беше най-ужасното нещо, което някога бе виждала.
Франсес Декатур се изправи. Бледото й лице сега бе още по-бяло от мъката.
— Тя беше толкова добра с мен — рече задавено тя. — Покани ме да обядвам с нея.
Глупости, помисли си Елена. Говорих с теб само защото исках да измъкна някаква информация за Стефан. Но така продължи с всички, които излизаха отпред, никой не намираше достатъчно думи, за да я възхвали.
— Винаги съм й се възхищавала…
— За мен тя беше пример за подражание…
— Една от най-добрите ми ученички…
Когато Мередит се изправи, цялото тяло на Елена се стегна. Не знаеше как ще понесе това. Но тъмнокосото момиче бе от малцината присъстващи в църквата, които не плачеха, макар че лицето й бе сериозно и тъжно. Изражението на Мередит напомняше за мраморното лице на Хонория Фел върху гробницата й.
— Когато мисля за Елена, си спомням хубавите времена, които имахме заедно. — Мередит говореше тихо, с обичайното си самообладание. — Елена винаги е притежавала въображение и можеше да превърне и най-досадното занимание в забавление. Никога не съм й го казвала, но ми се щеше да бях. Иска ми се да мога да поговоря с нея поне още веднъж, за да го знае. И ако Елена може да ме чуе сега… — Мередит огледа църквата и пое дълбоко дъх, очевидно, за да се овладее — ако тя ме чува сега, бих искала да й кажа колко много е означавало за мен времето, което прекарахме заедно, колко много ми се иска все още да е с мен. Както нашите вечери в четвъртък, когато седяхме в стаята й и се упражнявахме за отбора по дебати. Иска ми се да го направим поне още веднъж. — Мередит още веднъж пое дълбоко дъх и поклати глава. — Но зная, че не можем и това боли.
За какво говори, зачуди се Елена. Мъката, която изпитваше, се измести от учудване. Упражнявахме се за отбора по дебати в сряда, а не в четвъртък. И не бяхме в моята стая, а в твоята. И изобщо не беше забавно; всъщност накрая напуснахме отбора, защото и двете го мразехме…
Внезапно докато наблюдаваше внимателно овладяното лице на Мередит, толкова спокойно отвън, че идеално прикриваше вътрешното й напрежение, Елена усети как сърцето й заби учестено.
Мередит й изпращаше съобщение, съобщение, което само Елена можеше да разбере. Което означаваше, че Мередит очаква Елена да я чуе.
Мередит знаеше.
Дали Стефан й е казал? Елена огледа редиците от опечалени под нея, осъзнавайки за пръв път, че Стефан не е сред тях. Нито Мат. Но не смяташе, че Стефан е казал на Мередит или че приятелката й ще избере тъкмо този начин да й предаде някакво съобщение, ако той го бе сторил. В този миг Елена си спомни начина, по който Мередит я бе погледнала в нощта, когато спасиха Стефан от кладенеца, когато Елена я помоли да я остави сама с него. Припомни си онези умни черни очи, които през изминалите месеци неведнъж се бяха спирали изучаващо върху лицето й. Припомни си начина, по който Мередит ставаше все по-тиха и замислена всеки път, когато Елена й отправяше някоя странна молба.
Значи Мередит се е досетила. Елена се запита каква част от истината е разбрала.
Сега отпред излезе Бони, която плачеше, без да се сдържа. Това беше изненадващо, ако Мередит знаеше, защо не беше казала на Бони? Но може би Мередит само подозираше нещо и не искаше да го сподели с Бони, за да не се окаже напразна надежда.
Словото на Бони беше толкова емоционално, колкото това на Мередит спокойно и овладяно. Гласът й пресекваше и тя постоянно бършеше сълзите, стичащи се по лицето й. Накрая преподобният Бетиа приближи и й подаде нещо бяло — носна или книжна кърпичка.
— Благодаря ви — рече Бони и изтри сълзите си. Наклони глава назад, за да огледа тавана — навярно да се окопити или да получи вдъхновение. Когато го стори, Елена видя нещо, което никой друг не можеше да види: лицето на Бони изгуби цвета си и доби празно изражение — не като някой, който щеше всеки миг да припадне, а по начин, който й бе твърде познат.