— Всъщност не — рече.
Елена изпусна дъха си.
— Не можеш да му вярваш! — избухна Стефан. — Не бива да вярваш на нито една негова дума!
— И защо да лъжа? — отвърна му Деймън, като явно се наслаждаваше, че по-малкият му брат е загубил самообладание. — Вече признах, че убих Танър. Изпих кръвта му, докато се сбръчка като изсушена слива. И нямам нищо против да сторя същото и с теб, братко. Но кладенец? Това изобщо не е в стила ми.
— Вярвам ти — рече Елена. Мислите й бясно препускаха. Извърна се към Стефан. — Не го ли усещаш? Има нещо тук, във Фелс Чърч, нещо, което може би дори не е човешко същество… искам да кажа, че може би никога не е било. Нещо ме преследва, изблъска колата ми от моста. То накара кучетата да нападнат хората. Тук има някаква ужасна сила, някакво огромно зло… — Гласът й заглъхна и тя погледна към вътрешността на църквата, където лежеше Бони. — Някакво зло… — повтори тихо. В нея сякаш повя хлад и тя се обгърна с ръце, внезапно почувствала се уязвима и сама.
— Ако търсиш зло — рязко се обади Стефан, — не е нужно да го търсиш надалеч.
— Не се прави на по-глупав, отколкото си — заговори Деймън. — Преди четири дни ти казах, че някой друг е убил Елена. И ти казах, че ще го намеря и ще се разправя с него. И ще го сторя. — Отпусна ръце и се изправи. Вие двамата можете да продължите личния си разговор, в който се бяхте увлекли, преди да ви прекъсна.
— Деймън, почакай. — Елена не успя да потисне трепета, който я разтърси, когато той изрече убил. Не е възможно да съм била убита, все още съм тук, помисли си отчаяно тя, усещайки как паниката отново я завладява. Но успя да я пропъди и заговори на Деймън.
— Каквото и да е това нещо, то е силно. Усетих го, когато ме преследваше, сякаш изпълваше цялото небе. Не мисля, че някой от нас тримата би могъл да се справи с него сам.
— Е, и?
— И… — Елена не бе имала време да стигне толкова далеч в мислите си. Действаше по инстинкт, движена от интуицията си. — И… мисля, че тримата трябва да бъдем заедно. Струва ми се, че имаме много по-голям шанс да го открием и да се справим с него, ако сме заедно, а не разделени. И може би ще успеем да го спрем, преди да е наранило или убило някой друг.
— Честно казано, скъпа моя, и пет пари не давам за другите — заяви Деймън с една от чаровните си, но леденостудени усмивки. — Това ли е твоят избор? Спомни си, че ние решихме, когато дойдеш на себе си и разсъждаваш по-разумно, да направиш своя избор.
Елена се втренчи в него. Разбира се, че това не беше нейният избор, ако имаше предвид романтичната страна. Тя носеше пръстена, който Стефан й бе дал, двамата със Стефан си принадлежаха завинаги.
Но след това си спомни нещо друго, беше само проблясък: гледаше към лицето на Деймън в гората и изпитваше такова… такова вълнение, такова влечение, такава близост с него. Сякаш той разбираше огъня, който я изгаряше отвътре така, както никой друг не би могъл. Сякаш двамата биха могли да направят всичко, което пожелаеха — да завладеят света, или да го разрушат. Сякаш бяха нещо много повече от всички, живели някога на тази земя.
Тогава не бях на себе си, не разсъждавах трезво, каза си тя, но откъслечният спомен не я напускаше.
После си припомни нещо друго: как Деймън се държа с нея по-късно същата нощ, как се погрижи за безопасността й, дори беше нежен с нея.
Стефан я погледна и изражението му се промени — от войнствено стана горчиво и гневно, в очите му се мярна страх. Част от нея искаше да го успокои и да му вдъхне увереност, да го прегърне и да му каже, че е само негова и винаги ще бъде, че нищо друго няма значение. Нито градът, нито Деймън, нито каквото и да било.
Но не го направи. Защото друга част й казваше, че градът има значение. И защото тази друга част все още беше ужасно, ужасно объркана. Толкова объркана…
Усети как започва отново да трепери и осъзна, че не може да се спре. Емоциите взимат връх, помисли си тя и зарови глава в шепите си.
6
— Тя вече направи своя избор. Ти самият го видя, когато ни прекъсна. Вече си избрала, нали, Елена? — Стефан го изрече без самодоволство, без настойчивост, а с нещо като отчаяна смелост.
— Аз… — Елена го погледна. — Стефан, аз те обичам. Но ти не разбираш. Ако трябва да избирам в момента, избирам ние тримата да останем заедно. Само засега. Разбираш ли? — Виждайки каменното изражение на Стефан, тя се извърна към Деймън. — А ти разбираш ли?