— Оххх! — Очите й отново се разшириха. — Но ти не би го направил, нали? — добави с облекчение. — Защото Елена би те убила… О, Боже! — Опитвайки се да смени темата, тя преглътна и рече: — И така… как минаха нещата снощи?
Настроението на Стефан тутакси помръкна.
— Не много добре. О, Елена е добре, в момента спи на безопасно място. — Преди да успее да продължи, ушите му доловиха стъпки в дъното на коридора. Три момичета от горните класове минаваха покрай тях. Когато видя Стефан и Бони, едното се отдели от групата. Лицето на Сю Карсън беше бледо, а очите й — зачервени, но тя им се усмихна.
— Сю, как си? — попита Бони загрижено. — Как е Дъг?
— Аз съм добре. Той също е добре или поне ще бъде. Стефан, исках да говоря с теб — додаде забързано момичето. — Зная, че вчера татко ти благодари, задето помогна на Дъг, но аз също исках да ти благодаря. Искам Да кажа, зная колко ужасно се държаха хората с теб и… ами изненадана съм, че въобще още те е грижа за нас и ни помогна. Но се радвам. Мама каза, че си спасил живота на Дъг. Затова исках да ти благодаря и да ти кажа, че съжалявам… за всичко.
В края на речта гласът й затрепери. Бони подсмръкна и затършува в раницата си за кърпичка. Замалко Стефан да се окаже в компанията на две подсмърчащи и хлипащи момичетата.
— Всичко е наред — рече той. — Как е Челси днес?
— Тя е в приюта. Държат там кучетата под карантина — всички, които успяха да открият. — Сю примигна и изправи рамене, а Стефан си отдъхна — опасността бе отминала.
Възцари се неловко мълчание.
— Ами — обърна се най-после Бони към Сю, — чу ли, че училищният съвет най-после е взел решение за Снежния бал?
— Чух, че тази сутрин са имали съвещание и са решили да се проведе. Макар че някой предложил балът да се охранява от полицията. О, това е последният звънец. По-добре да побързаме за часа по история, преди Аларик да ни накаже.
— Идваме след минута — каза Стефан и попита небрежно: — Кога е този Снежен бал?
— На тринадесети, в петък вечерта — отвърна Сю и после потръпна. — О, Боже, петък, тринадесети. Дори не съм се замислила за това. Но това ме подсети, че има още нещо, което исках да ви кажа. Тази сутрин оттеглих кандидатурата си за Снежна кралица. Някак си… така ми се стори правилно. Това е всичко. — Сю се отдалечи забързано, почти тичешком.
Мислите на Стефан бясно препускаха.
— Бони, какъв е този Снежен бал?
— Ами това всъщност е коледен бал, само че има Снежна кралица вместо Коледна кралица. След това, което се случи на Деня на основателите, смятаха да го отменят, а като се вземе предвид и нападението на кучетата вчера… но явно все пак са решили да се състои.
— На петък, тринадесети — заключи Стефан мрачно.
— Да. — Бони отново изглеждаше уплашена и се сви, сякаш се опитваше да се смали още повече и да стане незабележима. — Стефан, не гледай по този начин, плашиш ме. Какво не е наред? Какво мислиш, че ще се случи по време на бала?
— Не зная.
Но нещо ще се случи, помисли си Стефан. Досега във Фелс Чърч не бе имало празненство, което да не беше посетено от другата Сила, а това навярно щеше да бъде последното за тази година. Но сега нямаше смисъл да говори за това. — Хайде — рече той, — да вървим, че вече закъсняваме.
Беше прав. Когато влязоха, Аларик Залцман стоеше пред черната дъска, както когато се появи за пръв път в класната стая. Дори и да бе изненадан, че са закъснели, с нищо не го показа, а ги посрещна с една от приятелските си усмивки.
Значи ти си този, който е на лов за ловеца, каза си Стефан, заемайки мястото си и изучавайки мъжа пред себе си. Но дали си нещо повече от това? Може би си другата Сила, както предполага Елена?
Като го гледаше, нищо не му се струваше по-малко вероятно. Пясъчнорусата коса на Аларик, малко по-дълга, отколкото на обикновен учител, момчешката му усмивка, вечно бодрото и жизнерадостно настроение всичко създаваше впечатление за безобидност. Но от самото начало Стефан изпитваше подозрение за това, което се криеше под добродушната и любезна външност. Но все пак не изглеждаше много вероятно Аларик Залцман да стои зад нападението над Елена или инцидента с кучетата. Никоя маскировка не би могла да е толкова съвършена.
Елена. Ръцете на Стефан се свиха в юмруци под чина и болка прониза гърдите му. Не искаше да мисли за нея. Единственият начин, който му бе помогнал да преживее последните пет дни, бе да зарови спомените за нея в едно кътче на съзнанието си, да не позволи образът й да изплува. Но в крайна сметка усилието да забрави спомените, бе отнело по-голяма част от времето и енергията му. А това бе най-лошото от всички възможни места — класната стая, където изобщо не го бе грижа какво му преподават. Тук нямаше какво друго да прави, освен да мисли.