Заповяда си да диша бавно и спокойно. Тя беше добре, това бе най-важното. Нищо друго нямаше значение. Но въпреки че не спираше да си го повтаря, ревността го разяждаше като киселина. Защото винаги щом помислеше за Елена, изникваше и той.
Мислеше за Деймън, който бе свободен да идва и да си отива, когато му хрумне. Който може би точно в тази минута беше с Елена.
Гневът изгаряше мислите му — ярък и студен, смесвайки се с жарката болка в гърдите му. Все още не беше убеден, че Деймън не е бил този, който го бе захвърлил в онзи кладенец, ранен и в безсъзнание, който го бе изоставил в онази тъмна и влажна дупка, за да умре. Освен това щеше да погледне много по-сериозно на идеята на Елена, че съществува друга Сила, ако бе напълно сигурен, че не Деймън бе преследвал Елена, за да я убие. Деймън беше злото, той нямаше милост, нито скрупули…
Но какво е направил той, което да не съм сторил и аз, запита се Стефан мрачно за стотен път. Нищо.
С изключение на убийство.
Стефан се бе опитал да убие. Имаше намерение да убие Тайлър. При спомена гневът му към Деймън изведнъж стихна и той погледна към чина в дъното на стаята.
Беше празен. Въпреки че Тайлър бе излязъл предишния ден от болницата, не се бе върнат на училище. При все това нямаше опасност той да си спомни нещо от онзи зловещ следобед. Внушението да забрави всичко щеше да действа дотогава, докато някой друг не проникне в съзнанието на Тайлър.
Внезапно усети, че се взира в празния чин на Тайлър с присвити мрачни очи. Когато се обърна, улови погледа на някой друг, който го наблюдаваше.
Мат побърза да се извърне и се наведе над учебника по история, но не преди Стефан да зърне изражението му.
Не мисли за това. Не мисли за нищо, каза си Стефан и се опита да се съсредоточи върху лекцията на Аларик Залцман за Войната на Розите.
5 декември — не зная кое време е, може би ранният следобед.
„Мило дневниче,
Деймън те донесе тази сутрин. Стефан каза, че не иска да се връщам на тавана на Аларик. В момента пиша с неговата писалка. Вече нямам своя, защото не мога да взема нищо от нещата си, тъй като навярно на леля Джудит ще й липсват, ако го направя. В момента седя в обора зад пансиона. Знаеш, че не мога да вливам там, където спят хора, освен ако не съм поканена. Предполагам, че животните не се броят, защото тук под сеното спят няколко плъха, а на гредата на покрива е задрямала кукумявка. В момента не си обръщаме внимание.
Опитвам се с всички сили да не изпадна в истерия.
Мисля, че писането може да ми помогне. Нещо нормално, нещо познато. Макар че вече нищо в живота ми не е нормално.
Деймън казва, че ще свикна по-бързо, ако забравя миналия си живот и се хвърля с ентусиазъм в новия. Изглежда той смята, че неизбежно ще стана същата като него. Твърди, че съм родена да бъда ловец и няма смисъл да правя нещата наполовина.
Миналата нощ бях на лов за елен. Беше стар елен, който вдигаше доста шум, докато се промъкваше с разклонените си рога между клоните на дърветата, за да преследва други мъжкари. Изпих кръвта му.
Когато препрочитам този дневник, разбирам, че винаги съм търсела нещо, място, на което да принадлежа. Но не съм го намирала. И този живот не е онова, за което съм мечтала. Страхувам се в какво ще се превърна, ако наистина започна да чувствам, че принадлежа на този живот.
О, Господи, толкова съм изплашена.
Кукумявката в обора е чистобяла, особено като разпери криле и се види перушината под тях. Отгоре изглежда почти златиста. И има малка златна ивица около лицето си. В момента се взира право в мен, защото вдигам шум, докато се опитвам да не се разплача.
Странно, че все още мога да плача, предполагам, че само вещиците не могат.
Навън заваля сняг. Ще се загърна с пелерината.“
Елена притисна малката книга към гърдите си и се загърна по-плътно с меката, тъмна, кадифена пелерина, като я придърпа до брадичката си. В обора беше съвсем тихо, като се изключи тихото дишане на животните, които спяха там. Навън снегът се сипеше безшумно, покривайки света с бяла безнадеждност. Тя се втренчи в него с невиждащ поглед, нехаеща за сълзите, които се стичаха по страните й.
— Може ли Бони Маккълоу и Каролайн Форбс да останат замалко след часа? — попита Аларик след последния звънец.