Стефан се намръщи, а бръчката между веждите му се задълбочи, когато видя Вики Бенет да се мотае пред вратата на кабинета по история с широко отворени и уплашени очи.
— Ще бъда отвън — каза той многозначително на Бони, която кимна. Подсили думите си, като вдигна предупредително вежди, а тя му отвърна с невинен поглед. Ще видиш, че няма да изтърся нищо, което не трябва, казваше този поглед.
Докато излизаше, Стефан се надяваше, че ще изпълни обещанието си.
Вики Бенет влизаше, докато той излизаше и се дръпна настрани, за да й направи път. Но така се озова точно пред Мат, който излизаше от другата врата и се опитваше да поеме надолу по коридора колкото е възможно по-бързо.
Без да се замисля, Стефан го сграбчи за ръката.
— Мат, почакай.
— Пусни ме. — Младежът вдигна юмрук. Погледна към него изненадано, сякаш не бе съвсем сигурен защо е толкова ядосан. Но всеки мускул на тялото му се стегна при докосването на Стефан.
— Просто искам да поговорим. Само за минута, става ли?
— Не разполагам с минута — рече Мат и най-после очите му, по-светлосини от тези на Елена, срещнаха неговите. Но в дълбините им цареше пустота, която напомни на Стефан погледа на хипнотизиран или на някого, който се намираше под въздействието на някаква Сила.
Само че нямаше никаква Сила, с изключение на съзнанието на Мат, внезапно осъзна Стефан. Така постъпваше човешкият мозък, когато не можеше да се справи с нещо. Мат бе издигнал бариера, сякаш се бе изключил.
— За това, което се случи в събота вечерта… — опипа почвата Стефан.
— Не разбирам за какво говориш. Виж, казах ти, че трябва да вървя, дяволите да те вземат. — Отрицанието беше като крепостна стена, издигната в съзнанието на Мат. Но Стефан бе длъжен да опита отново.
— Не те обвинявам, че си ми сърдит. Ако бях на твое място, и аз щях да съм бесен. Зная какво е да не искаш да мислиш, особено когато мислите те подлудяват. — Мат клатеше глава и Стефан огледа коридора. Беше почти пуст, а отчаянието го тласкаше да рискува. Снижи глас. — Но може би поне ще искаш да знаеш, че Елена е будна и тя е много…
— Елена е мъртва! — изкрещя момчето, привличайки вниманието на неколцината ученици. — Казах ти да ме оставиш на мира! — добави, нехаещ за околните и бутна силно Стефан. Това бе толкова неочаквано, че Стефан политна назад към шкафчетата и едва не се строполи на пода. Втренчи се в Мат, но той дори не го погледна, а забърза надолу по коридора.
Докато чакаше Бони да се появи от класната стая, Стефан остана да се взира в отсрещната стена. Върху нея бе закачен плакат за Снежния бал и когато момичетата излязоха, вече знаеше наизуст всеки сантиметър от него.
Въпреки всичко, което Каролайн се бе опитала да причини на него и Елена, Стефан не можеше да изпитва омраза към нея. Кестенявата й коса изглеждаше посивяла, а лицето й — измъчено. Вместо на стройна фиданка, прилича на увяхнало цвете, помисли си той, докато я наблюдаваше.
— Всичко наред ли е? — попита той Бони, когато закрачиха един до друг.
— Да, разбира се. Аларик просто знае, че ние трите — Вики, Каролайн и аз — напоследък преживяхме доста и искаше ние да знаем, че той ни подкрепя — отвърна Бони, но упоритостта, с която защитаваше учителя по история, звучеше малко пресилен. — Разбира се, никоя от нас не му каза нищо. Следващата седмица отново устройва в дома си купон за опознаване — додаде весело.
Прекрасно, помисли си Стефан. Обикновено щеше да направи някакъв коментар, но в момента беше прежалено разсеян.
— Ето я и Мередит — рече вместо това.
— Сигурно ни чака… не, отива към крилото, където е кабинетът по история — каза Бони. — Това е странно, казах й, че ще се срещнем тук.
Повече от странно е, каза си Стефан. Зърна я само за миг, но образът й се запечата в съзнанието му. Изражението върху лицето на Мередит беше пресметливо, зорко, а походката й — потайна. Все едно се опитваше да направи нещо, без да я видят.
— Ще се върне след минута, след като види, че не сме там — увери Бони Стефан, но приятелката й не се върна след минута, нито след две или три. Всъщност изминаха почти десет минути, преди тя да се появи и се сепна, когато видя, че Бони и Стефан я чакат.
— Съжалявам, задържаха ме — промърмори тя студено, а Стефан не можеше да не се възхити на самообладанието й. Но в същото време се запита какво се крие зад това спокойно и невъзмутимо лице. Когато излязоха от училище, само Бони беше в бъбриво настроение.