— О, този дърт призрак! — възкликна Катрин злобно. Надникна зад Елена със стиснати устни и свирепо святкащи очи. В този миг за пръв път, откакто се озоваха в криптата пред осквернената гробницата, Елена започна да се надява. Може би Хонория щеше да им помогне…
Но после си спомни тихия заглъхващ глас. Това е единствената помощ, която мога да ви дам. Знаеше, че не може да очаква подкрепа от никого.
— Тя не може да направи нищо — проговори Катрин, сякаш прочела мислите й. — Тя е само една торба стари кокали. — Грациозните й ръце направиха жест, сякаш чупеше кости. — Може само да дрънка, но аз много пъти й попречих да говори с теб. — Изражението на Катрин отново потъмня и Елена се смрази от страх.
— Ти си убила Яндзъ, кучето на Бони — обади се тя. Беше изстрел в тъмното, за да отклони вниманието на Катрин, но улучи.
— Да! Това беше забавно. Всички вие изтичахте от къщата и започнахте да се тръшкате и да плачете… — Катрин разигра сцената като пантомима: малкото куче, легнало пред къщата на Бони, момичетата, които тичат към него. — Никак не беше вкусен, но си струваше. Последвах там Деймън, който тогава беше гарван. Често го следвах. Ако исках, можех да сграбча този гарван и… — направи рязко движение с ръце, сякаш извиваше нещо.
Сънят на Бони, помисли си Елена и ледена тръпка пропълзя по гръбнака й. Не осъзна, че е заговорила на глас, докато Стефан и Деймън не я погледнаха.
— Бони те сънува — прошепна тя. — Но си помисли, че е сънувала мен. Каза ми, че ме е видяла да стоя под едно дърво, брулено от вятъра. И се изплашила от мен. Изглеждала съм различно — бледа, но някакво сияние се излъчвало от мен. Някакъв гарван прелетял наблизо, аз съм го сграбчила и съм извила врата му. В гърлото й се надигна горчилка и тя преглътна с усилие.
— Но си била ти.
Катрин изглеждаше доволна, сякаш Елена бе потвърдила нещо.
— Хората често ме сънуват — изрече тя със задоволство. — Твоята леля също ме сънува. Казах й, че тя е виновна, задето си умряла. А тя си мисли, че ти си й го казала.
— О, Господи…
— Исках да умреш — продължи Катрин и лицето й се изкриви в злобна гримаса. — Ти трябваше да умреш. Държах те достатъчно дълго в реката. Но ти си такава уличница, да смучеш кръв и от двамата, и накрая се завърна. Е, добре. — Усмихна се лукаво. — Сега ще мога по-дълго да си поиграя с теб. Онзи ден се вбесих, защото Стефан ти даде моя пръстен. Моят пръстен! — Гласът й се извиси. — Моят, който им оставих, за да ме помнят. А той го даде на теб. Тогава осъзнах, че няма само да си поиграя с него, а трябва да го убия.
Очите на Стефан изразяваха болка и смут.
— Но аз мислех, че си мъртва — промълви той. — Ти беше мъртва от петстотин години. Катрин…
— О, това беше първият път, когато ви измамих — рече Катрин, но в тона й нямаше ликуваща нотка. Беше сърдит. — Нагласих всичко с Гудрен, моята прислужница. Вие двамата не искахте да приемете избора ми! — избухна тя и изгледа гневно Стефан и Деймън.
— А аз исках и тримата да бъдем щастливи, обичах ви. Обичах и двама ви. Но това не ви стигаше.
Лицето на Катрин се промени отново и Елена видя в него нараненото дете отпреди петстотин години. Сигурно така е изглеждала Катрин тогава, каза си с почуда тя. Големите сини очи сякаш се напълниха със сълзи.
— Исках да се обичате продължи Катрин объркано, — но вие — не. Почувствах се ужасно. Реших, че ако помислите, че съм умряла, мъката по мен ще ви накара да се обичате. Освен това знаех, че трябва да се махна, преди папа да заподозре в какво съм се превърнала. И така двете с Гудрен нагласихме всичко — продължи с тих глас, унесена в спомените. — Имах друг талисман, който да ме пази от слънцето, и затова й дадох пръстена. Тя взе бялата ми рокля — моята най-хубава бяла рокля — и пепел от камината. Изгорихме и мазнина в нея, за да мирише както трябва. И тя ги остави на слънцето, където щяхте да ги намерите заедно с бележката ми. Не бях сигурна, че ще успея да ви излъжа, но вие се заблудихте. Но тогава… — лицето на Катрин се изкриви от мъка — вие объркахте всичко. Трябваше да съжалявате, да плачете, да се утешавате взаимно. Аз го направих за вас. Но вместо това, вие хукнахте и грабнахте шпагите си. Защо го направихте? — Беше вик на болка, идващ от сърцето.
— Защо не взехте моя подарък? Вие се отнесохте с него като с боклук. В бележката си ви бях написала, че искам да се сдобрите, но вие не се вслушахте в думите ми, а извадихте шпагите. Убихте се. Защо го направихте?