— И ще сме пратили вярно предсказание на сто хиляди. Какво от това?
— Не. Ще сме пратили две поредни верни предсказания на сто хиляди души.
Очите на Пенко отведнъж припламнаха.
— Василе, ти си гений! Петдесет хиляди ще получат три верни предсказания, двайсет и пет — четири поредни, дванайсет и половина хиляди — пет поредни…
— По-тихо!
— Оххх… — Пенко млъкна като отрязан.
— И тези дванайсет и половина хиляди после ще получат съобщение: „Следващата ни прогноза ще ви струва 500 долара — пратете ги на еди-коя си сметка“. Повечето няма да посмеят, но някои ще се хванат. Все пак са получили пет поредни верни предсказания, и то за акциите на фирми, които няма да участват в мошенически трикове… — допълних аз.
Пенко вече танцуваше из шкембеджийницата нещо средно между рокендрол и кючек. Малкото посетители не му обръщаха внимание — от студент какво ли не може да се очаква…
— Перфектно е! Платили са по свое съгласие, не сме им гарантирали нищо срещу това — всичко е точно! Да действаме! Какво чакаме?
„Да действам“, помислих си. Този път от него не се искаше нищо… но нали е приятелче, ще делим.
— Това мартини е боклук! — отбеляза с погнусена физиономия Пенко.
— Кога стана циганин… — подметнах тихичко аз, и се загледах навън. Изгледът от терасата на „Хилтън“ към НДК беше чудесен, въпреки мръсния софийски въздух. Пенко обаче ме чу.
— Който прави за един месец сто и седемнайсет хиляди долара, заслужава по-добро. Не мислиш ли?
— Само половината. Другата половина я правя аз — уточних. Без да добавям кой всъщност е направил и двете.
— И така да е. Заслужаваме хубави неща.
— Добре, гушнахме над сто бона с един удар. Да пробваме с други хора? Но ще ми трябва време, да събера нови адреси.
— А не можем ли междувременно да продължим със същите? — Очите на Пенко горяха.
— С половината, при които пак сме познали?
— Точно така. След още една-две правилни прогнози ще поискаме на оставащите и хиляда долара вместо петстотин. А пък и някои от подведените може да решат да ни гласуват доверие още един път. Не ги караме да ни плащат насила, нали? И сме им казали, че не сме абсолютно перфектни, нали?
— Ама да не стане гаф…
— Само от тези хора ще качим парите от сто на триста бона! После с други. Повторим ли номера няколко пъти, ще живеем като царе само от лихвите. Ще се пенсионираме, и ще си караме кефа!
Прав беше. В края на краищата, какво ни костваше да продължим?
— Ами тези, на които сме пратили погрешна прогноза? Имат ни банковата сметка и всичко. Ако решат…
— Ще им пратиш по едно стандартно писмо, че им дължим искрено извинение за грешката, и им предлагаме отново да ни бъдат клиенти. Ако някой вземе изрично да си иска парите обратно, ще му напомним, че не сме му гарантирали 100% вярна прогноза. Ако въпреки това продължи да смърди и заплашва, ще му ги върнем — такива ще са много малко. Давай!
— Казах ли ти, че ще стигнем триста бона? — заяждаше се Пенко два месеца по-късно.
— Ама вече няма как повече. Дванайсет поредни прогнози. От пет-шест души останали, колкото и пъти да си познавал, просто не можеш да изцицаш много пари. — Някой от чисто новите сървъри по стелажа срещу мен създаваше някакъв проблем, и го издирвах вече втори час.
— Имаш ли други адреси готови?
— Ще ги имам до ден-два. Събирам през цялото време.
— Добре. Тая вечер идваш ли на купона в Шератън? Като видиш коя свалям, шапката ще ти хвръкне! Малина бе, Малина! Примата на „Мега балет“! Ако знаеш какво съм й обещал, ако зареже оня културист…
— Ти инстинкт за самосъхранение нямаш ли?
— Имам инстинкт за живеене. Иначе щях да съм умрял. Идваш ли? Таман ще видиш и диджей Минчо. Споко де, води се гей само заради имиджа, няма да ти налети. Лайф, братле, лайф! Връзки, луксове…
— Не, мерси. Имам да обработвам списъците с адреси.
— Тогава до вдругиден? — Пенко моментално се заотдръпва. — Че… вече позакъснявам, пък момиче съм поканил, все пак.
— Става. — Новата партида адреси вече беше почти готова. И до момента никой не беше описал твърде публично номера ни. Поне още веднъж щеше да мине.
Пък после… ще видим. Все ще остане някоя пара.
Главата ме боли. Зверски. Какво ли съм пил вчера?… Пред очите ми мътилка. Мамка му. Нещо гадно съм пил…
Мътилката малко по малко се прояснява. Някакви хора май. Четирима. И още двама. Четиримата грамадни. Двамата дребни. Май китайци. Май близнаци… Не. Двои ми се пред очите. Един дребен и двама едри.
— Feel better? — пита дребният. Добре ли се чувстваш, май това беше. Английски.