— Ама вие много прекалено бърза! — намеси се Пенко. Звучеше изненадващо спокойно и разбрано. — Добре, аз каже истина! Ние може предсказва, но вие много бърза!
— О, вече имаме напредък? Чудесно, радвам се. А каква истина ще разкажете? — Китаецът многозначително хвърли поглед към двамата биячи до него.
— Ние може предсказва, но наши сили малко — заобяснява Пенко. — Ако иска добро предсказание, прави двама заедно едно на седем дни. Прави повече — стават лоши. И само за две посоки, нагоре или надолу. За повече няма сили.
— Не ми звучи убедително, драги мистър — леко смръщи вежди китаецът. Биячите се размърдаха.
— Вие помисли сами — невъзмутимо разтвори ръце Пенко. В този момент направо се възхитих на самообладанието му. — Ако ние може предсказва често, защо хаби време прави веднъж на седем дни? Ние тогава прави всеки ден няколко, става богат като Рокфелер за седмица. И предсказва много сложни неща, дето слага в наш джоб много повече пари. Става за една година господар на света. И има останали сили още да предскаже ваше отвличане и опази нас. Къде наша изгода да не прави? Ние толкова глупави?
Единият бияч изсумтя и пристъпи към него, но китаецът протегна длан и го задържа.
— Спокойно, Джими. Звучи ми смислено. Още повече, че аналитикът предположи точно същото, по типа на прогнозите… Добре. По мои изчисления, вие не сте правили прогноза от точно шест дни, нали?
— Зависи колко време лежал под наркотик — включих се аз.
— Толкова е, драги мистър Христофф. Можете да ми вярвате. Утре е седмият ден, и аз ще очаквам прогнозата ви.
По гърба ми полазиха студени тръпки.
— А какво трябва прогнозира?
Китаецът отиде до стената в дъното. Едва сега забелязахме, че на нея е окачена карта на Северна Америка.
— Виждате ли услужливо поставената тук червена точка, до Лабрадор? Това е местонахождението на руска подводница, която, хм, бихте могли и сами да предречете какво прави там, ако решите. Ще го прави още точно два дни, защото после нашите кораби ще стигнат дотам, и тя ще трябва да се махне. Но не бих се учудил да знаете и това… В тази връзка, за нас е важно да знаем накъде ще потегли, когато корабите ни наближат от изток — на северозапад, към входа на Хъдсъновия залив, или на юг, към щатското крайбрежие. Това са двете възможни направления… Имате време до утре по обяд, драги ми господа. До скоро.
Докато тримата излизаха, забелязах, че вратата е дебела цяла педя. След като тя хлопна, се чу щракане на масивни резета и ключалки. След това настана тишина.
— Ти луд ли си бе? — сръфах Пенко шепнешком. — Не познаем ли, тия ще ни застрелят!
— Само че ще е утре или други ден, а не веднага — отговори той безметежно. — Този тип ни е отвлякъл чак от България. Значи е важен шеф, и сериозно си е заложил главата. Помисли малко какво ще стане, ако му откажем пряко.
— Ш-ш-ш-т! Ако ни подслушват?
— Не вярвам.
— Не знаеш как работят разузнавачите ли?
— Напротив. Знам. Но се сещам как разузнавач би работил с… хм… ясновидци.
— Ще го е страх да ги подслушва? Глупости!
— И това също — защото не е коректно, пък той ще иска да е коректен с тях. Иначе те ще го знаят. Но още повече ще го е страх да повярва на това, което говорят помежду си.
— ?
— Защото са ясновидци, и знаят какво до какво води. Ще си говорят такива неща, които ще го накарат да направи погрешната стъпка. Тогава най-добрата стратегия да предпази и себе си, и другите от този капан, е да не ги подслушва изобщо. Ако е умен — а този очевидно е.
Не знам дали да му вярвам. Но не мога да отрека, че пипето му сече бързо.
Откъм вратата се чу глухо щракане на ключалка. Тия гадове заключваха дори чекмеджето, през което ни подаваха храната. За пет дни това беше единственото общуване с нас, извън седмичното посещение за прорицанието ни и получаването на нова задача… Този път обаче чекмеджето беше се отворило откъм нашата страна не повече от милиметър-два.
— Бутне шибано чекмедже! — изкрещя на своя английски Пенко и задумка по вратата.
— Ако „бутне шибано чекмедже“, шибан процеп откъм мене затваря, и шибано няма как говори — се дочу спокоен, леко ироничен глас през цепнатината. — Така че кротувайте и слушайте.
— Ти кой? И какво говори с тебе?
— Сам Гунпин яката е бръмнал по вас, а?
— Сам Гунпин?
— Това му е истинското име. Важен шеф е. По-важен, отколкото предполагате.
— И какво нас туй помага?
— Всеки важен шеф има съперници. За мястото си. А пък той е съперник на други, за тяхното.
Пенко млъкна отведнъж. Аз отначало не се усетих.
— Това проблем него, не нас. Нас проблем той.
— Точно така. Той е проблем и на вас, и на съперниците си. Разбирате ли ме?