— Хм… Вие иска ние предскаже грешно? Тогава той нас стреля в глава.
— Сам има връзки. Такава грешка ще е неприятна, но няма да го събори. А ние искаме той да се провали тежко. Непростимо… И можем да си помогнем взаимно.
— Как? — подскочих аз. Пенко само слушаше, и очите му проблясваха.
— Това, че отгатнахте накъде ще тръгне подводницата, само засили позициите му. Ако продължава така, до месец ще е зам-директор на агенцията. Вече половината директорски съвет вярва, че вие сте уникална находка. От мистична и тайнствена България, хе-хе… Какво би станало, ако внезапно изчезнете безвъзвратно — и то така, че и другата половина да се убеди, че са държали в ръцете си чудо на света? И са го изгубили? За опазването ви отговаря Сам.
Последва кратко мълчание. Накрая не издържах.
— А как ние изчезне? Той казал тук много добре охранявано. И най-страшен престъпник на света не можел избяга.
— Точно така е. Или поне досега никой не е успявал… Но има начин как да бъде направено. Изключителни експерти работиха три денонощия, докато съставят плана. Не можете да си представите колко нещо е обмислено, и колко е направено, за да мине номерът. Колко хора са купени, колко неща са подготвени… Както и да е. Важното за вас е, че утре вечер изчезвате.
— А план какъв?
— Слушайте внимателно, и не се чудете на нищо…
След като инструкцията привърши, Пенко се прокашля.
— Всичко това аз не вярва — заяви той. — Какво пречи вие нас стреля при бягане?
— Не ни трябва да ви застреляме! — въздъхна онзи оттатък. — Трябва ни да избягате! Така сигурно, че да не могат да ви открият изобщо. Само тогава загубата ще е наистина непростима — защото ще е възможно да се окажете всеки момент в ръцете на някой враг.
— Може по-лесно вие нас стреля и копае някъде. Така ние не може говори после.
— Сам ще се надява точно на това — то е шансът му да докаже, че не сте във вражески ръце. И ще обърне света, и купи всекиго, за да открие гробовете ви. Открие ли ги — какви ясновидци сте, ако сте се оставили да ви застрелят? Сам губи малко авторитет, но нищо повече. Всъщност, в цялата игра има само един, който има изгода да умрете — и това е той. За да не можете да кажете, че изобщо не сте били и мъничко ясновидци.
— Ами ако той нас подслушва сега и разбере?
— Забранил е да бъдете подслушвани. Най-строго. За да не сте ни били манипулирали, хе-хе.
Пенко се изпъчи и ме изгледа победоносно.
— Или за да не се разбере, че не сте ясновидци. Кой го знае — добави иронично гласът. Пенко моментално оклюма.
— Не може бъде! — протестирах аз. — Където най-важни престъпници на света, там сигурно стените от микрофони. Как въобще направи не слуша нас?
— Допреди десет дни стаята, в която сте, служеше за съхраняване на особено секретни документи. Преоборудваха я съвсем набързо, нямаха време дори да сложат врата без ключалки отвътре. Като я чистеха от микрофоните, намериха даже едни, дето не бяха наши — докато разберем, че са пак на щатски служби, беше лудница…
— Добре, ама може все пак вие нас стреля. Или просто не мисли добре план. — Усещах как краката ми омекват.
— Тогава ще сме зле прецакани. Не проследим дирите ви чак до Мексико, хем може да ни заподозрат, хем загубата няма да е толкова страшна — обясни онзи оттатък. — Винаги ще остава надеждата, че сте се скрили наоколо. Нужно ни е да избягате много далеч, и да сте живи и здрави, не разбирате ли?
Звучеше доста убедително. Особено в нашето положение.
— Това много рисковано — заяви след кратко мълчание Пенко. — Ние не получава нито цент. Неизгодно съотношение риск към печалба. Не става.
— Не искате ли свобода?!
— Свобода без пари не свобода. Ние вече няма нищо навън. Няма пари, не може бяга добре — Сам хване пак, застреля нас още утре. Ние остане тук вътре — живее повече, щом му трябваме. Вие както иска.
Чу се ядосано хлопване, и чекмеджето изчезна. Идваше ми да цапардосам Пенко. Той обаче ме хвана за ръцете:
— Спокойно, Василе. Ако не искат сделка, ще ни застрелят така или иначе. Ако я искат, и ако са купили толкова експерти и какви ли не още хора, ще отделят някоя пара и за нас.
Беше ми трудно да му повярвам, но се оказа прав. След няма половин час отново чухме познатия ни глас:
— Ей, вие там! Имате десет хиляди долара, ако се навиете да избягате.
— Десет хиляди?! За толкова ние сутрин от легло не става — озъби се Пенко. — Ти иска бяга и залага наш живот за тях!
— Добре де, петнайсет да са.
— Двеста хиляди.
— Двеста хиляди?! Ти си луд! Стой си тук.
Пенко не отговори нищо. Последва нов половин час мълчание. След това чекмеджето пак се раздвижи: