— Петдесет хиляди, и нито цент повече.
— Много рисковано. Сто и седемдесет. Не по-малко.
— Вие сте луди!
— Сто и седемдесет.
— Ох… Добре, седемдесет да са.
— Седемдесет и пет. На човек. Сто и петдесет общо.
— Не е възможно!
— Хора от тайни служби има много пари. Твой човек стане шеф, изкара тези пари за месец.
— Много пари имат в тайни служби като вашите, дето за пари си продават държавата по десет пъти дневно! У нас не е така.
— И това служби, и онова служби. Как не така?
— Тук е опасно да го правиш. Направо ще те очистят.
— И ние опасно бяга, направо очистят. Сто и петдесет.
— Сто.
— Сто и четиридесет.
— Сто и двадесет. Последно. — Дори аз усетих, че гласът оттатък се промени.
— Добре. Сто и двадесет. Кога вземе?
— Човекът в Лас Вегас ще ви ги даде.
— Ако не даде, ние се връща и разказва.
— Живее ли ви се?
— Бягство без пари не бягство. Сам нас бързо хване и убие. Ако се върне и разкаже, може има повече шанс. Вие си решава сами.
Оттатък последва мълчание. Пенко ме погледна в очите, запуши устата си с ръка и тихичко се закиска.
— Пенко, ти… ти… ти си луд, бе! Да поискаш сто и двайсет хиляди подкуп, за да избягаш от затвора и да си спасиш живота!
— Ама го получих, нали?
Нямах какво да отговоря.
— Бягството от затвора е трудна и рискована работа. А който иска да му се работи, трябва да си плаща — ухили се Пенко.
Пластмасовите ножове се бяха похабили сериозно от цял ден стъргане, а аз си бях направил мехур на дланта. Но си струваше — почти всичката боя от вратата лежеше остъргана и загъната в парче чаршаф. Други парчета, напоени със студена вода, покриваха физиономиите ни.
— Идват — прошушна Пенко. — Готов ли си с копчето?
— Да. — Разклатих копчето от затворническата пижама, вързано на дълъг, измъкнат от плата й конец.
Чу се познатото щракане на ключалки, плъзгане, и чекмеджето изскочи от нашата страна. Точно както беше описано, в него имаше две чинии с ориз и купа кисел сос.
Пенко изсипа настърганата боя в соса и блъсна чекмеджето обратно така бързо, че едвам успях да пусна копчето вътре. Залепих ухо на вратата — оттатък, отслабено от дебелината й, се чу недоумяващ звук. След две-три секунди последва дрънване от нещо, изпуснато в чекмеджето, и глухо тупване.
Внимателно задърпах конеца, докато заклещеното в чекмеджето копче не го изтегли обратно. Вътре лежаха ключовете на пазача. От сместа от кисел сос и настъргана боя дори през намокрените чаршафи лъхаше остра миризма на хлороформ.
Отне ни може би минута да улучим кой ключ за коя ключалка е. Пазачът лежеше отвън до вратата, напълно упоен — или поне така изглеждаше. Тия американци май прекаляваха с правдоподобността… Съблякохме униформата му и Пенко я облече. Както и ни бяха предупредили, му беше съвсем малко голяма.
— Сега тоалетната! Тихо!
Притичахме до служебната тоалетна в дъното на коридора. Откачих помпичката за течен сапун, и с три бързи крачки и плонж се оказах легнал до изходната врата. Точно както ни бяха предупредили, обувките на пазача се виждаха в далечния край на коридора. (Инструкция — да се доближава до вратата само при подозрение за нещо нередно, за да погледне през шпионката, и при необходимост да вдигне тревога.) Обърнах помпичката с дъното нагоре, пропъхнах под вратата плоската й човка и запръсках течен сапун по пода оттатък.
Секунда-две пазачът не забеляза нищо. След това обаче чух гръмко проклятие, и стъпките му затропаха насам. След миг се чу изохкване и трясък. Погледнах отново през процепа — подхлъзналият се на сапуна пазач лежеше до вратата и не мърдаше. Беше ми трудно да преценя дали наистина е зашеметен, и колко добре се преструва, ама и не ме интересуваше особено в тоя момент.
Кимнах на Пенко. Той измъкна пистолета на пазача от кобура и халоса силно с дръжката му огледалото в тоалетната. Срита парчетата настрана, полуизвади пълнителя от дръжката и подпъхна ръба му под дървената ламперия, оказала се зад огледалото. Тя не оказа почти никаква съпротива. Зад нея, точно по план, се виждаше мазилка. Пенко се приведе, аз легнах на гърба му, опрях рамо в касата на вратата и заритах с пети мазилката с всичка сила. Само след няколко удара тя хлътна забележимо навътре, и беше въпрос само на силно натискане да избия една-две тухли. След това вече беше лесно да извадим още двайсетина. Пред нас зейна черен отвор.
— Василе, ти пръв!
Оказахме се на дъното на вентилационна шахта. Тя имаше удобни стъпала отвътре, и беше достатъчно широка. Пенко извади от джоба на униформата схемата, за която ни бяха предупредили, и я разгъна: