— Нагоре. Пропускаме три отвора отдясно, и влизаме в четвъртия…
Сменяхме посоките поне десет пъти. Веднъж се натъкнахме на преградна решетка, неописано в инструкцията, но беше изрядно ръждясала, и не беше трудно да я изкъртим. Падна бая катерене, докато стигнем до покрива и големия климатик, монтиран там. Бързо прекълцахме с ръба на пълнителя тънката бяла жичка в ъгъла — захранването на едната от двете камери, наблюдаващи покрива.
— Мислиш ли, че наистина са повредили другата камера? Ами ако работи? — сръга ме Пенко.
— Не знам. Сега ще се разбере… Важното е след нас да не работи, че да не пипнат оня и хората му…
Ключалката на вратичката беше достъпна отвътре, така че просто дръпнахме езичето, и се измъкнахме на покрива. Пенко пропълзя към камерата в ъгъла му, дръпна я от стойката и строши обектива й с дръжката на пистолета. Слава богу, май не го забелязаха изотдолу, нищо че носеше униформа. Пък и кой ли ще зяпа покрива на сградата в падащия полумрак?
Сега вече по-спокойно пропълзяхме до другия вентилационен отвор. Отново падна сума ти спускане. На едно място пак къртихме преграда, този път само парче шперплат, за да влезем във вертикалния комин за кабели и щрангове. Спуснахме се сигурно доста под земята, докато не намерихме дебелия оптичен кабел, който съгласно инструкцията, носеше телефонните връзки на цялото поделение, и го пречупихме най-старателно.
— Мислиш ли, че от цялата тая авантюра ще излезе нещо? — Този пък аз бях позагубил кураж.
— Тези, дето са я планирали, имат изгода да излезе — сви рамене Пенко.
Качихме се обратно нагоре, и се провирахме още известно време. Най-сетне стигнахме до отбелязания с кръстче на схемата въздуховод. Беше достатъчно висок, за да можем да ходим в него приведени. Седнахме в началото му, и прочетохме няколко пъти по-нататъшните указания — не биваше да ни виждат как ги четем от листче, нали сме ясновидци…
— Точно шест и половина мои разтега от ръба на входния отвор. — Пенко ги отмери внимателно и прибра схемата в джоба си. — Обръщам се с лице по посока на движението, ти заставаш зад мен, хващаш ме през кръста и се разкрачваме леко. Изваждам пистолета и го насочвам напред и леко вдясно… Хайде — хоп!
Двамата подскочихме едновременно и се друснахме силно. Подът се продъни, и се стоварихме върху нещо меко. Столът под нещото се разпадна с трясък. но стабилната ни четирикрака опора ни удържа прави.
Нещото, върху което паднахме, се оказа сух военен на средна възраст, сега премазан до безсъзнание сред парчетата от стола. Този изглежда наистина достоверно, помислих си. Точно около нас се извиваше пулт като на космически кораб. Според указанията, се намирахме в стаята на дежурния по там какъвто е този център за охраняване, а дежурният лежеше под краката ни.
Зад бюро до отсрещната стена, точно срещу дулото на пистолета, седеше помощник дежурният — младо момче, което ни гледаше с увиснала челюст, все едно… все едно сме паднали от тавана.
— Горе ръцете! — изкомандва Пенко, притисна пистолета под брадичката му и го избута до парното. Аз бръкнах в третото чекмедже на бюрото му отляво — там наистина имаше белезници. Заключих го за парното и го предупредих:
— Знаеш кои ние, и какво може.
Той погледна с ужас отвореното чекмедже, след това отново мен, и кимна. Очите му надали имаше как да са още по-кръгли. Мислено се наругах — грешка беше да го чакам да отговори, нали уж съм ясновидец. На него обаче май не му беше до замисляне.
— Ако ти реши вика, ние знае това предварително. Застреля теб, преди ти извикал. Тревога няма как вдигне. Може само избере живее или умира. Ти помисли — разбира. Знам го.
Онзи закима бързо-бързо, и се хвана за парното като за спасителен пояс. Смешното беше, че наистина знаех — няма да посмее да вдигне тревога. Бяха ни предупредили, че е страхливец.
Пенко в това време вече беше дръпнал четирите лоста на пулта, които изключваха сигнализацията на сейфа и паник-бутоните на пазачите по пътя ни за навън. Измъкна ключа от джоба на зашеметения дежурен, отиде до сейфа, набра комбинацията и завъртя ключа. Тежката врата се разтвори безшумно. На третия рафт лежеше въпросният жълт пакет, облепен с лепенки. Пенко го затъкна в панталона си, под сакото на униформата, и се ухили на помощник-дежурния. Момчето се задърпа и изхърка:
— Плановете!… Ще ме разстрелят!…
— Няма разстрелят — успокоих го аз. — Може вярва мен.
— Моля ви, не ги взимайте! Това са плановете за… Господи!
Ухилих се като бандит от холивудски филм:
— Ти как мисли, ние защо оставили нас хване и докара тук? Знаеш колко пари ние вземе срещу тези планове?