Онзи ме гледа няколко секунди невярващо, след това подбели очи и меко се свлече до парното.
Пенко през това време броеше редовете по огромното табло с ключове.
— Четвърти… пети. Василе, осмият ключ отляво ли трябваше да вземем?
— Да. Кодът за вратата е 8617.
Смъкнахме униформата на полупремазания дежурен, изтупахме я старателно, и я облякох. След това излязохме от помещението спокойно. Както и ни бяха предупредили, коридорите бяха празни.
Дежурният в будката до следващата врата разсеяно зяпаше някакво лъскаво списание. Бяхме вече на крачка от вратата, когато той внезапно се облещи и бръкна под масата. Застанах точно срещу него и го загледах иронично.
Онзи продължаваше да натиска паник-бутона и да ни гледа очакващо. След малко обаче хвърли поглед към коридора, който водеше към дежурната стая, след това към нас, и лицето му започна да побледнява. Май не е от най-умните, казах си. Чак сега стопли, че точно оттам идваме.
— Още натиска бутон? — поинтересувах се аз.
Той посегна към кобура си, но ръката му се смръзна насред път — Пенко пъхна пистолета под мишницата ми, скрит зад мен, и го взе на мушка.
— Знам ти даде пистолет без съпротива — поясних аз спокойно. — Иначе щял веднага застреля тебе, без да чака. Ти вади пистолет спокойно, и дава.
Пазачът се опита да каже нещо, но не можа да издаде нито звук. Поколеба се, но когато Пенко приближи пистолета към него, изхърка нещо, измъкна пистолета от кобура и ми го подаде. Ръцете му трепереха така, че едвам държеше оръжието.
— Сега ти излезе и застане тук с лице към стената. Не се бои. Ако искал стреля, щял вече застреля — усмихнах се аз ласкаво и завъртях в ръка пистолета. След като пазачът излезе и се обърна с гръб към мен, го халосах силно по темето с дръжката. Той тупна като подсечен, аз се изплаших и опипах главата му отзад. Слава богу, не усещах нещо да поддаде под пръстите ми. Пенко ме сръга:
— Вече сме закъснели! Ако така галим всеки…
Два етажа по-долу беше следващият пазач, и следващата бронирана врата. Когато ни видя, се опули и също бръкна под масата. В следващия момент се оказа срещу два пистолета.
— Твой колега горе вече натискал. Няма нужда — увери го Пенко, ухилен като акула от филмче на Уолт Дисни. Пазачът го гледа опулено секунда-две, преди да съобрази логиката. След това изхърка:
— Мамка му! Вие… вие сте онези, ясновидците!
— Ти много прозорлив — похвалих го аз иронично. — Учи се десет години при нас, държи изпит, също става ясновидец. Иска?
Онзи ме гледаше зяпнал, без да разбира какво му се крои.
— Първи урок. Ти пробва предскаже какво става ако веднага не даде пистолет. — Опитах се да имитирам усмивката на Пенко.
Пазачът ме гледа още няколко секунди опулено. След това светкавично измъкна пистолета си и го запрати по нас. С тая бързина, ако беше решил да стреля, щеше да ни очисти и двамата, преди да се усетим. Пистолетът обърса ръката ми и се удари в стената зад нас.
— Ключ от твоя стая. — Протегнах ръка през отвореното прозорче. Онзи мигом грабна обикновен секретен ключ от масата и го плесна в ръката ми. Спокойно заключих стаичката му отвън, прибрахме хвърления пистолет и отворихме вратата с картата за достъп на униформата, която носех.
Подминахме изхода към двора и слязохме в мазето. Кратка консултация със списъка с пароли и картата от униформата на главния дежурен отключиха следващите две врати. Накрая се оказахме в подземен гараж. Насред него стоеше возилото, което ни бяха описали.
Огледах го внимателно. Осем еднометрови колела, хибрид между бронетранспортьор и квадратна бронирана камионетка. Тесни прозорчета от блиндирано стъкло отпред, всичко останало — сив метал. Машината, с която превозват най-охраняваните престъпници на света, беше казал гласът от килията ни. Трийсет и пет тона специална стомана, способна да издържи попадение от гранатомет или да помете бетонна стена. Ех, да можех да го покарам из София…
— Василе, стига си зяпал! Нямаме време!
Ключът заяде в първия миг, но после отвори вратата на чудовището безпроблемно. Двигателят запали от половин оборот. Пенко ми помогна да го дръпна назад плътно до стената в дъното, изтича и набра кода на гаражната врата. След това спринтира обратно към возилото и се метна вътре като бесен.
— Давай!
Изправих се на педала на газта. Возилото изрева и се метна напред. Вратите на вътрешния двор не можеха да бъдат изкъртени със засилката, която то можеше да набере от сградата до тях — сметнали го бяха. Не бяха предвидили обаче варианта със засилка от самото дъно на гаража, вътре в сградата.
Ударът беше страховит, машината буквално отскочи назад — но едната от вратите се полуоткъсна от пантите, а резето им почти се пречупи. Без да чакам подкана, дръпнах назад и повторих. Този път камионетката ги помете като картонени. Чуваха се изстрели, и по бронята дрънчаха куршуми. Без никакъв ефект.