Предричанията на Пагане са изцяло в руслото на литературната традиция — появяват се в момента на най-голяма необходимост от тях, когато Велика България е заплашена от враговете си и има опасност да загине, когато духовната бъркотия е взела надмощие над спокойствието и уравновесеността, когато несигурността е по-могъща от хипнотична сила, когато неизвестността трябва да открие своя доверен, почитан от всички заради съвършенството си прорицател. И го открива — Пагане. Макар и периферна за структурата на романа, без съществено значение за хода на действието и разгръщането на образите, Пагане от жертва на суеверието и на астралната обреченост се превръща в разгърната метафора, примйряваща антиномията действителност — идеал. Неин посланик на земята е Аспарух. В началото на неговия път като владетел действителността отстои на космическа отдалеченост от идеала. Тогава той е ханът на българите, а първожрецът е Онегавон. Щом действителността поема своята вярна посока към идеала и обещава максимално да го приближи, Аспарух решава, че няма друг изход, освен да отстрани най-голямото препятствие за осъществяването на идеала и заявява: „От днес нататък (…)
с Тангра ще разговарям само аз!“ Тоест отново по стара българска традиция в едно се сливат държавникът и първожрецът, земната власт с посредника на божествената сила, сиреч действителността с идеала.
Образът на Аспарух (както впрочем и целият роман) е изграден чрез „свидетелствата“ (обикнат похват на авторката) на най-близкия до него човек — заложника довереник Велизарий, който неотклонно следва движението на всяка негова стъпка и мисъл. Изобщо движението в книгата играе много съществена роля. Лайтмотивът „яздехме и яздехме“ поема функцията на структурообразуващ елемент, изразяващ пътуването и придвижването в тяхното пространствено значение (от Панагория до Мизия), а също и в духовен смисъл (от търсещо спасение конно племе — през народ в движение — до уседнала държава). И при двете форми на движение жертвите са много: отчаяние, загуба на надежди, болки, смърти, физически и душевни страдания. Придвижването напред ражда новото, а то като всяко начало е съпроводено от нечовешки мъки (в този смисъл разсъжденията на хана за раждането са умела алюзия за създаването на новата държава). В борбата за оцеляване, в търсенето на „земя завинаги“ Аспарух залага всичко и най-вече себе си. Затова и целият му живот до решителната битка представлява грижи, горчилки, загуби — Пагане, Ирнике, двете му първи деца и накрая най-предания приятел Велизарий. Постепенно жизнерадостният, възторжено-откритият за радостта и мъката четвърти син на Кубрат, непощаден от тежкия жребий на властника, по време на дългия път през годините и през чуждите земи, съпроводен от неизменния вик „махайте се“, се съхранят народността си и да създадат своя независима държава. Кулминацията в това превъплъщение настъпва, когато изпитва отчаян срам (пред гледката на извършваните жестокости от неговите еднородци), че се е родил ромей.
Още в „Случаят Джем“ художническият интерес на Вера Мутафчиева е привлечен от проблема за изгнаника, за човека без родина. Докато там героят сам се обрича на непосилна, смазваща самота, в „Предречено от Пагане“ Велизарий я приема по принуда, тъй като неволно се озовава в ролята на разменна монета в дипломатическия театър между Византия и Кубратова България. След време той има редкия шанс сам да направи своя избор (избор като житейски ход, но и като морално-нравствена позиция) и доброволно остава сред българите. Но човешката природа е такава — подозрителна, скептична, — че даже и за най-близките си той остава чужденец, когото не могат да приемат безрезервно. Възклицанието на Ие „Горкичкият!… Ни свой, ни чужд… Ничий…“ добива особена многозначност. С проникновение и сдържан психологизъм Мутафчиева изследва различните варианти на опозицията „свой — чужд“. Тя намира убедително отражение в речта на Велизарий, в неговото непрестанно смесване и разместване на понятията „наши—техни“, „ние—те“, отнасящи се както за българите, така и за ромеите. Дори възклицанията към бога в тежки, заредени с надежда и напрежение часове, са отправени ту към Христос, ту към Тангра. Това неконтролируемо раздвоение показва едновременно искрената привързаност на Велизарий към българите, част от което се чувствува, и в същото време трагедията на човека, лишен от отечество, разколебан в религията си. През всичките тези години на принудително и доброволно изгнаничество той бавно и сигурно се е отдалечавал от ромеите и се е приближавал към българите, но не е успял да приближи тях до себе си — и в това е неговата драма.