Трябваше да избяга.
Ножът се измъкна от ботуша и се озова в ръката й. Сръчно го забоде в брадичката му. Той замръзна. Невидим юмрук сякаш се заби в ребрата й. Сърцето я болеше до пръсване. Думи напираха в устата й, но замряха неизречени. Сълзи замъглиха очите й.
— Бъди сигурна — простена той, — ще те хвана.
Тя преглътна и натисна острието, докато прониза кожата му. В течение на един ужасяващ миг той я гледаше така вторачено, че тя реши: „Това е краят, издадох се“. Щом ръцете му я пуснаха, тя се обърна и побягна към коня му.
Див вятър.
Как не го беше разпознала?
Зад гърба й долетя командата на Уинчестър към жребеца. Теди се препъна в пелерината си, едва не падна, но посегна за юздите. Не смееше да погледне какво става зад нея. Той бе по петите й, всеки момент щеше да я застигне.
Ето! Сграбчи пелерината й и я стисна здраво. Тъканта се опъна, раздра се. Теди се дръпна рязко и в ръката на Уинчестър остана само парче плат. Незабавно се устреми към нея, но с невероятна ловкост тя се метна върху гърба на Див Вятър. Гневният вик на Уинчестър го стресна — жребецът се вдигна на задните си крака и започна да рита с предните във въздуха. Ужасена, Теди направи всичко възможно да се задържи на гърба му. Оказа се почти невъзможно да хване юздите. Прилепи се към врата на животното. Именно в този момент осъзна какво е направил Уинчестър: с едно последно усилие се бе хвърлил към коня и сега, хванал седлото, напредваше сантиметър след сантиметър по гърба на Див вятър; докато краката му се влачеха по земята сред препускащите тежки копита, се готвеше да се метне на седлото зад нея.
Без да мисли за собствената си безопасност, тя се наведе още по-напред по врата на Див вятър и протегна ръка в опит да достигне подмятащите се между предните му крака юзди. Жребецът препускаше по пътеката с всички сили и не чуваше нито заповедите на господаря си, нито нашепваните в ухото му молби на Теди. Между прилепналите му уши Теди виждаше Клио, галопираща точно пред тях — развятата й опашка въздействаше неустоимо на Див вятър. С тежестта на двама ездачи върху гърба му, конят никога нямаше да догони енергичната Клио, независимо от усилията си.
С натежало сърце Теди си даде сметка, че жребецът ще я следва неотклонно. А кобилата препускаше по пътя, който само след триста метра щеше да ги отведе право при хората на Кокбърн, стаени в засада.
Действителността се стовари върху Теди със силата на приливна вълна. Щеше да предаде Уинчестър в ръцете на Кокбърн!
Стисна зъби, отчаяно се протегна през врата на жребеца и изпъна пръсти. Юздите се удряха в ръката й, но замъглените й от сълзи очи й пречеха да вижда добре, за да ги хване. Сподави едно изхлипване и се опита да потуши отчаянието, обземащо я все по-силно и по-силно с всяка нова стъпка на препускащия кон.
Не, невъзможно е все още да се предаде.
Пътеката я изведе от гъсталака на откритото пространство. Изведнъж Див вятър сви надясно и се спусна надолу да дюната. Теди политна напред и едва не се изсипа под копитата му — само грубото дръпване на Уинчестър я спаси.
Беше силен и як като дъб. Дъхът му, опарил ухото й, бе така топъл…
При допира му нещо в нея се разби невъзвратимо. Обзе я безпомощност — никога досега не бе изпитвала такова чувство. Оставаше й едно едничко нещо: да се притиска към врата на Див вятър и горещо да се моли хората на Кокбърн да не успеят да спрат Клио. Отчаяние разтърси душата й. През шума в ушите си долови изстрел, после втори — точно пред тях.
Но Див вятър само ускори крачка. Препускаше по самия морски бряг и ги обливаше с пръски солена вода.
— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа Уинчестър и замръзна зад гърба й.
Без да поглежда, Теди знаеше какво ги очаква.
— Господи!
Пред тях гръмна пушка. Конят залитна и почти падна върху пясъка. Преди Теди да успее да се плъзне от гърба му, ги заобиколиха дузина моряци с извадени саби, ножове и пистолети. Дръпнаха я и грубо я бутнаха настрана — тя се стовари на колене до мъжете, които държаха юздите на Клио. Зад гърба си чу шум от ръкопашен бой, придружен от кръвожадните подмятания на моряците и странното мълчание на Уинчестър. Теди се изправи и рязко се обърна, но викът замръзна на устните й — нечия ръка я сграбчи за рамото. Застина.
— Дръжте го здраво — изкънтя гласът на Кокбърн. — Доведете го насам и запалете фенера. Искам да видя плячката си.
Някой вдигна фенер. Под оскъдната светлина се видя как двама моряци се приближават, здраво хванали Уинчестър. Минаха на не повече от няколко крачки от нея, свалиха шапката му и го бутнаха напред.