Той вдигна глава и незабавно погледна към Теди, с все още засенчено под шапката лице. Нож да бе я прерязал, вероятно щеше да я заболи по-малко от омразата, която съзря в очите му. Несъзнателно отстъпи крачка назад към по-плътните сенки. В гърлото й се надига горчивина. От носа и от разбитата му горна устна течеше кръв. Отокът на едното му око набъбваше с всяка изминал секунда. В средата на врата му тънка струйка кръв бележеше мястото, където бе прокарала върха на ножа по кожата му.
Кокбърн пристъпи напред с изопнати от самодоволно тържество рамене.
— Многоуважаемият Нощен ястреб, предполагам?
Под злокобно свъсените черни вежди очите на Уинчестър се обърнаха към Кокбърн, но от устата му не се отрони и дума.
Кокбърн подигравателно наклони глава.
— А аз съм контраадмирал Джереми Кокбърн. Вие, смели юначаго, сте мой пленник. Обвинявам ви в намерение да пробиете блокадата ми. Как се казвате?
Уинчестър не отговори.
Кокбърн се размърда под втренчения му взор и промърмори:
— Ясно. Решен сте да се държите безразсъдно и упорито. Ще ви избия подобни мисли от главата, господине, не се съмнявайте. — Украсената му с перо шапка се наклони към Теди. — Теди, поздравявам те за блестящо изпълнената задача.
Уинчестър реагира така светкавично, че никой не успя и да си помисли да го спре. Стрелна се край Кокбърн и свали шапката от главата й. Господ да й е на помощ, мина й през ума, докато извиваше глава от светлината, от него, а косите й се разпиляха по раменете. Още един замах на ръката му — и пелерината се смъкна върху пясъка; формите на тялото й, изпълнили до пръсване панталоните и ризата, не оставиха никакво съмнение у присъстващите, че е жена. Над глъчката от изненаданите шумни възгласи и циничните подмятания на моряците дочу не по-малко груб епитет от Уинчестър.
— Познаваш ли този мъж? — попита Кокбърн, вторачил се в нея.
Теди вдигна очи и поклати глава.
Уинчестър изръмжа в знак на пълно разочарование. Нямаше време за повече, защото отново го хванаха, завлякоха го обратно под светлината на фенера и го проснаха върху пясъка. В добавка получи няколко удара в корема и ребрата заради проявеното безстрашие.
— Почакайте! — изкрещя Кокбърн: неколцина от по-похотливите моряци вече се нахвърляха върху Теди. — Тя е моя.
Каквато и благодарност да изпита Теди към Кокбърн заради това, че възпря хората си, тя мигом се стопи, щом дочу прегракналите от болка викове на Уинчестър. Теди се свиваше при всеки нанесен му удар. Съобрази, че Кокбърн я наблюдава. И то внимателно. Прекалено внимателно. Възможно ли е да подозира, че Нощния ястреб е нейният съпруг? Не. Ала в отчаянието си тя лесно може да се издаде колко го обича, колко неимоверно много го обича — нещо, което в момента осъзна, и то я връхлетя с цялата си сила. Ако ще търси някаква възможност да поправи допуснатата ужасна грешка — предателството си — Кокбърн не бива дори да се усъмни за чувствата й към пленника. В противен случай, при най-малкото подозрение, ще се възползва от слабостта й и ще я насочи против нея самата и против Уинчестър. Никога няма да я освободи, дори за да продължи да шпионира в негова полза. А тя се нуждаеше от свободата си — нали искаше да предприеме спасителна акция.
Прехапа устна и прекара ръка по бузите си, за да избърше сълзите, солените пръски и да заличи цялото си отчаяние. Уинчестър. За да го спаси, налага се да го предаде, да се отрече отново от него.
Никога нямаше да й прости. В някакъв абсолютно безумен миг, изпълнен с безразсъдство, тя захвърли цялото крехко доверие, породило се помежду им. Поляната с нежните минзухари бе стъпкана. За него тя се превърна в онова, което най-много презираше: поредната коварна жена, измамница.
Така да бъде. Ще съумее някак да живее с презрението му, дори с омразата му, но не би могла да поеме и една глътка въздух, ако той умре.
Бавно, мъчително, тя потисна разпалените си емоции с хладна овладяност. Вирна брадичка, погледна Кокбърн безизразно и попита:
— Къде е Уил?
— Всяко нещо с времето си, мила моя Теди — отвърна англичанинът.
Гледаше я под вдигнатите си вежди, сякаш очакваш да получи нещо, което тя отказва да му даде.
Уинчестър простенваше при всеки удар, стоварен отгоре му, а Кокбърн не откъсваше очи от нея.
Тя едва дишаше, но успя да запази тона си равен и безстрастен. Струваше й, разбира се, неимоверни усилия да не издаде тревогата си.
— Ще позволиш да го убият ли? — попита тя.
— Може би така е редно да постъпя.
Сърцето на Теди се смрази.
— Ще имаш по-голяма полза, ако го оставиш жив — насили се да отбележи тя. Надяваше се Кокбърн да не долавя потреперването на гласа й. Знаеше колко небрежно и нехайно той се разпорежда със смъртта. — Виж, и трима са малко да го удържат.