Малко ли целомъдрени навремето момичета с охота разтварят крака, след като са се лишили от девствеността си, без сянка от предишната си свенливост, като въобще не мислят за мъжа или за последствията.
Защо и неговата съпруга да не е постъпила по същия начин? В края на краищата тя се показа доста страстна този следобед — дърпаше го към гърдите си и го привличаше дълбоко между стройните си бедра.
Червената пелена на гнева потули тънкото гласче в съзнанието му, което нашепваше, че това не е възможно.
Изпита режеща болка от впиването на въжетата в китките, когато се напъна да се освободи, Мускулите му се изопнаха до крайност. Гърдите му щяха да се пръснат от бесен гняв, от яростно раздразнение, от горко унижение и най-вече от самопрезрение. Всичко това се сбра в едно и като рана запулсира на гърдите му. Трябваше да го убие, когато имаше тази възможност, а не просто да одраска кожата му. Трябваше да забие онова острие дълбоко, защото — когато се измъкне от тук — ще я накара да съжалява, че не го е сторила.
Още преди Клио да спре пред конюшнята на Мирамер, Теди се плъзна от гърба й. Вратата се отвори под удара на юмрука й и стресна конете в яслите. Забърза към задната стаичка, точно когато Саймън изскочи от там.
— Чакаш го — отбеляза тя, а гърдите й се надигаха забързано от отчаяние.
— И двамцата ви чакам, госпойце Теди.
Сърцето й се сви. Саймън е знаел, че тя е самозванката, но не бе я издал дори пред Уинчестър.
— О, Саймън, защо не ми каза. Ако знаех, че Уинчестър е Нощния ястреб…
— Аз съм предан, госпойце Теди — и към вас и към господаря. Винаги съм бил. Освен това не ми е работа да разправям тайната ви. Тя си е ваша; сама щяхте да му я кажете, когато му дойде времето.
— О, Саймън. — Затвори очи. — Аз… Аз направих нещо ужасно. Мислех си, че ще го надхитря.
— Почти успяхте, госпойце Теди. Все някой някога трябваше да го направи. Радвам се, че сте вие.
— Спри… — Сложи ръце на раменете му. — Моля те, вслушай ме.
Саймън й се усмихна топло и утешително. Последните задръжки на Теди да не заплаче рухнаха.
— Той ви обича, госпойце Теди.
Теди потрепери. Сълзите застрашително напираха в очите й.
— Не, не е така. Моля те…
— Той е досущ кат’ дядо си. А вий сте неговата Мира. Отдавна го видях. И знам, че е тъй. Не плачете, госпойце Теди. Господарят би си дал живота за вас.
— Господи… — Сълзите бликнаха, сякаш извираха от дълбините на душата й. Лееха се неспирно по бузите и устните й. Възпираше ги от седмици, от месеци и ето, сега се отприщиха. Саймън я взе в утешителната си прегръдка и тя усети как и сетните й сили я напускат. — Те го хванаха — изхлипа тя в рамото му. — Аз го предадох и сега той е техен пленник.
— Господарят? — Саймън я хвана за раменете и леко я отдалечи. Гласът му се сниши — побиха я студени тръпки. — Фаръл го е хванал?
Теди поклати глава, но не извърна поглед:
— Не. Кокбърн. Английският адмирал. Саймън, ако знаех…
— Сега почакайте малко, госпойце Теди. Спрете да плачете. — Той извади кърпичка от джоба си и я натика в ръцете й. — Трябваше да се досетя, че е нещо лошо, щом се разплакахте. Вий никогаш не плачете, госпойце Теди. Обичате господаря повече, отколкото си мислите.
Теди прокара кърпичката по лицето си с бързи движения.
— Аз го предадох, Саймън.
— Ако е тъй, имали се добри причини.
Теди се зазяпа в Саймън.
— Така си мислех, но сега…
— Тогаз сте сторили, к’вото сте смятали, че трябва.
— О, Саймън, ти си така склонен да ми простиш.
Негърът наклони глава.
— Може и тъй да е. Видял съм какво ли не в живота си. И съм наясно, че няма да шпионирате, ей тъй, за нищо, без важна причина. Сега, разбира се, всичко изглежда по-иначе. Винаги смятаме, че сме имали добри причини, за да сторим нещо. И господарят, също.
— Кокбърн държи брат ми — прошепна тя.
— Туй е достатъчна причина да се направи какво ли не.
Тя се загледа в смачканата кърпичка в ръцете си.
— А сега държи и Уинчестър. И то само заради глупавата ми самоувереност, че ще успея да доведа докрай план, който и най-смелите мъже биха преценили като невъзможен.
— Дори най-смелите мъже не могат да избират между двама души, които обичат, госпойце Теди. Никой не може да го направи. Нито дори и най-смелата жена.
— Аз не съм смела, Саймън. Аз съм безразсъдна.
— Е, това ще се разбере от развръзката, нали?
Теди стисна решително зъби.