— Научена съм да разчитам само на себе си. Не е в природата ми да търся помощ, ако смятам, че имам сили да постигна целта си. Този път обаче обстоятелствата ме подведоха.
— Особено след като така са се подредили против теб.
— Просто не отчетох, че правилата на войната могат да бъдат променени.
— Нито пък, че някои от нас ще се окажат склонни да ти простят чистосърдечно? Но при стария ми приятел нещата не стоят така. На пръв поглед мотивът му да се прави на Нощния ястреб изглежда доста себичен.
— Мирамер е дом за мнозина. Не само за Уинчестър. Много хора разчитат на плантацията и на него за покрив и храна, за живота, а и за свободата си. Той е техен закрилник, макар че никога няма да го признае, защото предпочита хората да не го приемат по този начин. Струва ми се, той има по-сериозни причини от това да напълни складовете на Мирамер.
— В твое лице той разполага с цялото богатство, от което се нуждае, Теодора. Надявам се проклетникът да го съзнава.
Теди трябваше да обърне глава от страх, че сълзите отново ще бликнат. Но Джул добре познаваше реакциите на жените и как да се справя с тях.
Хвана брадичката й и вдигна блесналите й очи към своите.
— Бъди сигурна, мила моя, че ако не е осъзнал твоята стойност, ще го направи. В противен случай, Бог ми е свидетел, ще го съсека със собствената си сабя. Кълна ти се.
— Престани, Джул. Не бива да говориш такива неща.
— Тогава излиза, че не ме познаваш. Поради съвършено неясни за мен причини, в момента съм склонен да рискувам главата си, за да спася нищо неструващата му кожа, но нашето приятелство няма да издържи пренебрежението му към теб. За подобно нещо никой мъж няма никаква основателна причина.
Макар думите му да й носеха известна утеха, ужасът в душата на Теди продължаваше да стиска сърцето й. Ужас, който нямаше нищо общо с плана им да освободят Уил и Уинчестър.
— Ако не беше тази проклета мъгла — фучеше Кокбърн, — щях да отплавам надолу по брега и да се срещна с капитан Осгуд, за да го включа в тази история. А ти щеше да бъдеш обвинен и съден за престъплението си. А сега, господинчо, излиза, че съдбата ти дарява още няколко часа живот. — Устните на англичанина се извиха в зловеща усмивка. — Аз, разбира се, ще се възползвам от възможността, която ми предоставя съдбата. Но преди това дали няма да кажеш нещо, което да промени участта ти? Защо да не стигнем до взаимоизгодно споразумение?
Направи пауза и застана до мачтата, за която бе вързан Майлс. Очите на Кокбърн се плъзнаха по гърдите му ясно личеше къде в плътта се бе впивал бичът.
Майлс посрещна погледа на адмирала с ледено изражение. При най-малък знак едрият моряк Григс бе готов отново да размаха бича и да нанесе нови двадесет удара. И въпреки това нещо в поведението на Кокбърн и в начина, по който огледа тялото му, изпълни Майлс с подозрение. В един миг той осъзна какво всъщност означава това и целият се изпълни с отвращение.
И тогава разбра: Теди и този мъж никога не са били любовници. Постара се да прикрие обзелото го радостно вълнение, насочвайки мислите си в друга посока. С какво тогава я държеше адмиралът, та тя да се отрече от леля си, от чичо си и да предаде собствения си съпруг? Трябва да е нещо с огромна стойност за нея. Жена като Теди не се подчинява лесно на никого, особено на извратен тип като Кокбърн.
Мълчанието продължи няколко минути. Корабът поскърцваше и се люлееше от прииждащия прилив.
Очевидно загубил търпение, Кокбърн стисна устни и въздъхна.
— Няма да промениш решението си, така ли? — Като запуши нос с ръка, Кокбърн се отдалечи на няколко крачки. — Смърдиш. Целият си нашарен от бича, раните ти са изложени на солената вода, дрехите ти са разкъсани, не си въоръжен. И въпреки това стоиш пред мен като най-горд английски благородник. Нахалството ти няма граници. Дали пък не ти липсва чувство за самосъхранение?
Майлс се държеше както бе постъпил и в Триполи с надзирателите от затвора на бея: не откъсваше поглед от Кокбърн, но отказваше да даде какъвто и да било отговор.
Адмиралът продължи да злорадства:
— Такъв стоик. Или ти е непоносима мисълта, че те залови жена? Горчив хап за всеки мъж, свикнал, да постига своето. От нея щеше да излезе чудесен момък. Трябва да ти кажа, че по някакъв начин ми напомняш на нея. И тя като теб стоеше пред мен като пленница и имаше нахалството да вири нос. А после се опита да се спазари за онзи слабоумник. Ха! Накрая, естествено, се съгласи да сътрудничи. Умна жена е и знае кога трябва да отстъпи. А и отчаяно иска да запази живота на брат си. Толкова силно желание винаги може да бъде експлоатирано. Но ти, господине, изглежда, не си даваш сметка при какви обстоятелства се намираш или не даваш пет пари било за себе си, било за някой друг. Та ти дори не ми доставяш удоволствието да разбера дали изпитваш болка. Нито стон не се откъсва от теб.