— Я виж к’во ме чакало тук — присмя се той, облиза устни и плъзна поглед по тялото й. — Няма да кажа на капитана к’во съм си намерил. Той и без туй няма да ще да се възползва от теб. Ама аз искам. Бъди добричка със стария Григс и той няма да те нарани. Разкарай сабята. Няма да водя такваз битка с теб.
— Върви по дяволите — изръмжа Теди и с всичка сила го ритна в слабините.
С болезнен вик Григс се преви надве. Времето й стигна да се изправи, но обръщайки се, се препъна в купчина въжета и падна на колене. С яростни ругатни Григс протегна към нея едрата си космата десница. Тя се опита да се залови за въжетата в момента, когато той свали шапката от главата й. Секунда по-късно ръката му сграбчи разпилените й коси и я изправи на крака. Грубо я притисна към себе си, като отметна сабята й със своята.
Вонеше на застояла пот и на паразити, явно плъзнали по огромното му космато тяло. Теди бе сигурна, че ще повърне.
Гласът му бе пълен с омраза:
— Сега вече, момиченце, ти обещавам, че няма да съм добър.
Над острието на сабята си Кокбърн се присмя на Майлс:
— Ще се погрижа да плячкосам жалкото ти корито, а ти да потънеш в ада на морското дъно, където ти е мястото.
Острието натискаше врата му. Всеки момент Кокбърн можеше да реши да го забие и да отсече главата му. Майлс неволно се напрегна, но остана абсолютно неподвижен, защото съзнаваше, че Кокбърн се наслаждава на драматизма на момента. Само каменно самообладание би му осигурило още няколко секунди, през които да измисли как да се спаси. Да се спаси… Просто трябваше да го направи. Иначе, кой по дяволите, ще отърве Теди от Григс?
Гласът му прозвуча ясно и силно, когато погледна Кокбърн в очите:
— В ада ли? Чакам с нетърпение да попадна там, капитане. Не разбирам защо се бавите?
В очите на Кокбърн проблесна зъл пламък, но несъмнено и страх от неизвестното. Стисна устни, готов да се наслади на финалния момент от драмата. Вдигна ръка и присви очи, сякаш да бъде сигурен в точността на замаха си. И изведнъж отнякъде върху главата му се стовари такъв тежък удар, че той загуби равновесие. С трясък се строполи на палубата, а от устата и носа му рукна кръв.
Майлс премигна и погледна поваления адмирал, а когато вдигна очи, видя Уил, стиснал огромните си юмруци които очевидно възнамеряваше да използва отново.
— Удари го така, че той загуби съзнание — пророни той не без известна изненада.
— Той не е мъртъв — отвърна Уил с равен, безизразен тон. — Трябва да го убия, нали?
— Остави това на мен — отвърна Майлс. Видя падналата на палубата сабя на Кокбърн и каза: — Прережи въжетата ми, Уил. Не разполагаме с много време. И без това врагът е по-многочислен от нас. Двама срещу един. Хайде, човече. Трябва бързо да стигнем до другия кораб и да изчезваме.
Уил взе сабята и преряза въжетата около китките му.
— На другия кораб? — повтори той, загледан със свъсени вежди в Майлс.
— На моя кораб, Левитан. — Майлс размота и последните увити около китките му въжета и ги хвърли настрана. — Послушай ме, Уил. Трябва да ми вярваш. Тези хора са дошли да ни спасят. Сестра ти е с тях.
Уил премигна и лека искрица живец пробяга по лицето му.
— Теди?
— Знам, че представа нямаш кой съм. Нямаш причина да ми вярваш, но…
— Не. Вярвам ти. Ти беше готов да умреш вместо мен. Това няма да го забравя.
Странно чувство завладя Майлс. Кой знае защо, идеята да бъде благороден и да се държи като герой — или просто да го смятат за такъв — го смущаваше.
— Бързо. Прехвърли се на другия кораб. Кажи и на хората да се оттеглят. Бързо!
Уил го послуша, но се поколеба, преди да прескочи перилата и да се озове в безопасност.
— А ти къде отиваш?
— Да намеря сестра ти.
Едрите, космати моряци обикновено са силни. И то невероятно силни. Но са и тромави, особено ако ловък враг ги изненада неподготвени. Понякога е по-добре да не се прибягва до сила, особено ако я нямаш.
С точен замах и с цялата си тежест Теди стовари ботуша си върху босите пръсти на Григс. Морякът изрева от болка. Макар да не я пусна съвсем, за миг леко разхлаби хватката. На Теди не й трябваше повече. Хлъзгава като риба, се измъкна от лапите му и се извърна с вдигната сабя. Той я чакаше. Острието на сабята й издрънча в неговата. Отблъснаха се и отново се срещнаха. Злорадо ухилената физиономия на Григс помръкна, замени се от зловещо изражение. Кръвта на Теди се смръзна. За стотен път се запита доколко беше разумно въобще да стъпва на кораба. Остриетата се отъркаха едно в друго и отново се раздалечиха. Теди стоеше на разстояние, готова да посрещне всеки удар. Ала Григс не беше Уинчестър — мъж с грация и финес, така дълбоко вкоренени, че се проявяваха дори в разгара на саблен бой. За разлика от него Григс разполагаше единствено със сила. Липсата на умение, той наваксваше с невероятната си грубост. Ако острието му случайно попаднеше на плът, нямаше да я одраска, а направо щеше да я разсече.