Майлс прибра далекогледа.
— Не веднага. Мъглата още се вдига. Фаръл трябва да е някъде наблизо. Усещам го. — Погледна през рамо към Гърмяща змия, който се намираше на по-малко от половин километър зад тях. — Можем ли да плаваме по-бързо Уотс, без да се налага да изхвърлим част от товара?
— Да, капитане. Винаги ще плаваме по-бързо от него, а и ми е жал да видя залива, осеян с бурета.
Майлс се замисли. Да се раздели с по-голямата част от добития в Мирамер тютюн, за да спаси живота на екипажа и на съпругата си? Нямаше да е кой знае каква жертва.
— Още няма да го изхвърляме. Ще увлечем Кокбърн в преследване. Да се надяваме, че разстоянието помежду ни ще бъде достатъчно голямо, за да останем извън обсега на оръдията му.
В този момент по палубата на Гърмяща змия се мярнаха облачета, последвани от силния тътен на изстреляните снаряди.
— Деймиън при нашите оръдия ли е?
— Да, капитане. Там ли да остане?
— Задължително. Няма по-добър артилерист от него на борда. От този момък ще излезе славен капитан на кораб.
В следващия миг Левитан бе разтърсен от поредния залп на Гърмяща змия. Дочуха се ликуващите възгласи на англичаните.
— Не намалявайте скоростта — промърмори Майлс, загледан в преследващия ги английски военен съд. — Трябва да уцелим такелажа му, за да смъкнат част от платната.
— Кораби! — долетя викът на моряк над главите им. — На около осемстотин метра от нас.
— Какви? — попита Уотс.
— Фрегати. Три. С американското знаме.
— Кокбърн ще ги види.
— Да, но едва ли ще се отдалечи. Жаден е за битка.
— Да се надяваме, че Фаръл ще пристигне навреме.
Чу се нов оръдеен изстрел. Експлозията така разтърси Левитан, че Майлс и Уотс паднаха на палубата. Около тях се носеше задушаващ дим. Пламъци избухнаха в центъра на кораба. Майлс се отърси от посипалите се по него отломъци и се изправи с парче дърво в ръка. Един бърз поглед потвърди опасенията му: гротмачтата бе пречупена. Над главата му платната се вееха съвършено безполезни.
Веднага усети как скоростта им намалява и през облаците дим видя бързото приближаване на Гърмяща змия. В гърдите му избухна гняв.
— По дяволите, трябваше да изхвърлим тютюна. Уотс, обърни Левитан. Предпочитам да стъпят на борда, отколкото да унищожат целия кораб. А и по-добре да отвлека вниманието на Кокбърн, докато Фаръл стигне при нас.
— Сигурен ли сте, капитане? Все още има начин да им се изплъзнем.
Майлс погледна рязко Уотс. Последният път, когато му зададоха същия въпрос, се намираше в залива на Триполи. Тогава гръмна складът с муниции и уби всички освен него. Ако не е преценил правилно скоростта на Фаръл или се е излъгал в ожесточения стремеж на Кокбърн към бърза кървава битка, отново ще отведе екипажа си на сигурна смърт. Да, наистина разполагаха с още възможности да се измъкнат.
Застина. Не вината или кошмарните спомени го бяха накарали да се оттегли в Мирамер, а желанието да се скрие. Да се крие в продължение на осем пъклени години. Само там можеше да се оттегли, за да не взема решения, от които да зависи живота на други хора. Значи се страхува. Дори представата, че е господар на плантацията, трябваше да улегне в съзнанието му, за да поеме всичките си отговорности, свързани с положението си. Дори собствената му съпруга не бе посмяла да му довери тайната си.
Но пък робите разчитаха на него. Екипажът му вярваше. Ако грешеше в преценката си за жаждата на Кокбърн за битка, то, о, Господи…
— Капитане?
Ако грешеше…
Трябваше да се отправи към Нова Скотия, докато имаше тази възможност.
Преглътна. Никой Уинчестър не се бе съмнявал в инстинктите си, по дяволите, независимо какви грешки е допускал в миналото.
— Капитане…
— Обърни кораба. Преди да са ни направили на трески — заповяда Майлс. Нов снаряд се стовари на палубата. — И всички да излязат. Загасете този пожар, по дяволите.
Гърмяща змия вече се намираше съвсем близо. Всеки момент екипажът му, въоръжен с пистолети и саби, предвождай от надменния и зъл Джереми Кокбърн, щеше да плъзне на борда на Левитан като мравки.
— По дяволите, Фаръл, побързай — промърмори Майлс и пробивайки си път през отломъците, се отправи към каютата. Към Теди.
Остави я на зазоряване, топла и спокойно спяща койката му. Успя да го стори само защото съзнаваше, че никога повече няма да се раздели с нея. Зарадва се, че се вслуша в инстинкта си и я прикова. Иначе в момента щеше да се оглежда по палубите, за да я зърне.
Но сега трябваше да я освободи, да я въоръжи и да я защити. Ако се наложи, дори да пожертва живота си, както са постъпвали предците му.