Вдигна поглед към него и посрещна преднамерено хладния му взор. Не откри никакво задоволство в дълбоките му очи. Нито някакво друго чувство. Те бяха безизразни и безжизнени черни бездни. Все едно гледаше в яма.
Усети как я полазват тръпки.
— Не — обяви тя, вирвайки леко брадичка, за да го погледне право в очите.
Беше поне с петнадесет сантиметра по-висок от нея, а може би и повече. Широките му плещи и ръцете с добре оформени мускули само засилваха впечатлението, че стига да реши, би я смачкал. Или така й нашепваше съвсем скорошният спомен, когато бе притисната към гърдите му. Кожата му бе възпламенила всеки сантиметър от нейната. Дори в момента ноздрите й усещаха разгорещения му мъжки мирис…
По страните й отново се разля руменина. Защо, по дяволите, няма воля да устои на този мъж? Тя, която се бе опълчила на Кокбърн, не бе допуснала проява на никаква слабост, за да съхрани живота на брат си, сега се изчервяваше за щяло и не щяло и се бе превърнала в някаква незнаеща какво да каже глупачка. Стига толкова. Майлс Уинчестър, реши тя, я бе унизил достатъчно за тази вечер.
— Не — повтори тя и изопна рамене все едно бе облечена в царски одежди, а не едва прикрита с чаршаф. — Лично аз бих предпочела обезщетение. — Думите й бяха посрещнати с присвиването на черните очи. — И наистина се надявам, че ще сте щедър, господин Уинчестър. Стореното от вас не бе нито толкова впечатляващо, нито толкова вълнуващо, колкото съм си представяла, че ще бъде. Би било проява на небрежност от моя страна, ако не потърся удовлетворение за… разочарованието си.
Въздухът помежду им сякаш се нажежи. Свъсеното лице на Уинчестър стана още по-зловещо и Теди изпита обезпокояващото чувство, че той е ловецът, а тя — негова жертва, която вече е попаднала в капана.
— Теодора! — възкликна леля Едуина. — Как е възможно да говориш за станалото така… невъзмутимо? И за обезщетения? Никога не съм очаквала подобно нещо. Съгласна си да приемеш пари от мъж, който току-що те е обезщетил, пазариш се за още, защото той… защото ти… Не, не. Това е невероятно!
Стиснатите устни на Майлс Уинчестър се извиха в тънка усмивка; очите му нито за миг не се откъснаха от тези на Теди.
— Според мен дамата и аз бихме могли да се споразумеем.
Поради някаква причина тонът му — приглушен, почти интимен — накара сърцето на Теди да забие по-силно и тя отстъпи крачка назад, като притисна по-плътно чаршафа към гърдите си. Изведнъж усети необходимост от въздух — студен повей, който да избистри главата й, да разсее магията. Стори й се, че гласът на леля й долита отдалеч:
— Какво си мислиш, Теодора? Та ти току-що си претърпяла огромна загуба, за която той е виновен. Съсипал те е.
Наистина, ако сега се разплаче, ще предизвика съчувствие, но никога през живота си Теди не бе хленчила и не възнамеряваше да допусне Майлс Уинчестър да я предизвика да го направи. Особено след като и двамата знаеха, че тя се държа като жаден, поддаващ се съучастник в цялата постъпка. Почти нямаше значение, че по погрешка влезе в спалнята му тази нощ. Теди можеше да избяга по всяко време, а не го стори.
Ласките му дадоха основателна причина да остане в леглото, в прегръдките му, с него.
Същевременно трябваше да признае, че при подобни обстоятелства редица млади жени щяха да леят сълзи от срам. Жалко, но дори заради леля си, тя не можеше да се разплаче. Просто искаше цялата тази история да приключи и, ако има начин, да извлече някаква облага. Дълбоко се съмняваше, че ще чуе каквото и да било извинение. А и все повече й се искаше да е колкото е възможно по-далеч от Уинчестър. Той я караше да се чувства странно, да усеща тялото си — неща, които й се случваха за пръв път в живота. Никак не й допадаше подобно състояние. А и не възнамеряваше да се съгласява на прибързана женитба, която да попречи на плановете й да се справи с Кокбърн и да спаси Уил.
— Джордж, поговори с нея.
Теди сви рамене.
— Говори колкото искаш, чичо Джордж, но възнамерявам да се омъжа едва след като се влюбя. А съм убедена, че никога не ще се влюбя в него. А сега, ако ме извините…
Тя взе дрехите и обувките си от пода и мина покрай всички с гордо вдигната глава. Едва стигна до прага и Деймиън Коул, с див поглед в очите, й препречи пътя. Все още хванал дръжката на вратата, той я изгледа за миг от главата до петите, изчерви се от ярост до корените на разбърканата си от съня коса и изруга: