— Дяволите да те вземат, Уинчестър! — Мина покрай нея, за да влезе в стаята със стиснати юмруци, напъхани в джобовете на смарагдовозеления му халат. — Дяволите да те вземат теб и покварените ти навици и дано гориш в ада!
Уинчестър успя да избегне първия удар на Деймиън и хвана ръката на братовчед си в своята доста по-едра десница. Очите му изригваха огън, а стиснатите му устни процедиха:
— Дамата не се нуждае от защитници, Деймиън. Не смятам, че искаш да постъпиш точно така.
Младежът замахна към привидно неподвижния си братовчед, а гласът му потреперваше от гняв.
— Това си имал предвид, копеле такова, когато ми каза да забравя за нея и да жаля мъжа, който ще я има. Всъщност през цялото време си възнамерявал да я направиш своя. Не ти ли стига, че самото ти съществуване срами името Уинчестър? Не ти стига една жена в леглото, така ли? Трябва да обезчестяваш сладки невинни девственици с единственото намерение да задоволиш похотта си и да ги унищожиш за всеки друг мъж? Какво дяволско изчадие си ти?
Майлс не трепна.
— Нищо не знаеш за обстоятелствата, Деймиън. Спести си приказките и иди да спиш.
— Как ли пък не, по дяволите! — Деймиън отново замахна и Майлс отново парира удара. — Ще те убия за стореното, братовчеде. Или поне ще издъхна в опит да го направя. Утре на разсъмване, Майлс. На северното пасбище. Ти ще посочиш с какво оръжие.
— Не прави това, Деймиън — изкънтя гласът на Уинчестър.
— Ти ще посочиш с какво оръжие, страхливецо!
Уинчестър застина. Но Теди не смяташе да допусне неговата арогантност и упоритото благородство на Деймиън да ръководят събитията. Беше видяла достатъчно ужаси и нанесени щети през тази война, за да се довери на преценките на мъжете, особено когато ставаше въпрос да защитят проклетата си чест. Беше виждала мъже да загиват за много по-глупави неща. Освен това, поради някаква неразбираема причина, бе сигурна, че благородният Деймиън има малко шансове да победи братовчед си на каквато и да е арена. Определено нямаше да допусне някой да рискува живота си за нещо, което бе и нейна грешка.
— Благодаря ви, капитан Коул — намеси се тя и привлече погледите не само на мъжете, но и на леля си, — но определено смятам, че дори със смъртта си нищо няма да успеете да докажете.
— Но как? Честта ви трябва да бъде възмездена! — извика Деймиън и сърцето на Теди се сви. Той се потупа с юмрук по гърдите. — И аз, госпожице Лъвлейс, ще съм вашият защитник.
— По дяволите, Коул. Корабът и екипажът му те чакат в Балтимор. Не ставай глупак… — намеси се Фаръл, но Деймиън не чуваше вече нищо.
Застана срещу Уинчестър, отстъпи крачка назад и като избърса устни с ръка, сякаш думите, които се канеше да произнесе, горчат в устата му, повтори:
— Утре на зазоряване, Майлс. Или ще те убия в съня ти.
Направи още една крачка и със стисната в юмрук ръка замахна отново към братовчед си.
Ненадейният удар се стовари в челюстта на Уинчестър и отметна главата му назад. Но тялото му въобще не се поклати, а краката му останаха потънали на същото място в дебелия червен килим. Теди се приготви за най-лошото, когато забеляза как ръцете му се свиват в юмруци. Усети напрежението в треперещата ръка на леля си, която я хвана за рамото. Дори Джордж Фаръл сякаш се скова в очакване на нещо… което така и не последва.
Теди не се впусна в разсъждения дали това се дължеше на самообладанието на Уинчестър, но ръцете му, все така стегнати в юмруци, останаха до тялото.
— Е, вече може да се каже, че сме квит, братовчеде — изръмжа Уинчестър със свъсени вежди над черните очи. — Наистина ще се срещна с теб утре на зазоряване. А сега всички вие се разкарайте оттук и вървете по дяволите.
Глава 3
Ниско стелещата се мъгла леко изсветляваше, когато Теди излезе от страничната врата на голямата къща и забърза по калдъръмената пътека към конюшнята на Мирамер. Стъпките й отекваха в тишината. Нищо не се виждаше на няколко крачки. Можеше да реши, че следващата стъпка ще я отведе в сърцевината на кълбо от храсти орлов нокът, ако не бе така жив спомена за разкошната гъста трева, която — тя знаеше — започваше веднага от пътеката и се простираше чак до река Джеймс.
Рано предишната вечер, при залез слънце, тя излезе от горещите стаи и мина по същата тази пътека, насърчена от живописните описания на леля си за красотите на Мирамер. До голяма степен те се дължаха на разположението на плантацията точно при един остър завой на река Джеймс. Реката опасваше къщата от три страни и постройката изглеждаше като рядък скъпоценен камък. Величествена тераса, повдигната на колони, се простираше от предната фасада към двете страни на сградата и осигуряваше панорамен изглед към реката и околните поля. Теди се запита колко ли английски военни кораби са минавали край великолепната плантация с готови за стрелба оръдия. Тези кораби са се виждали от всеки прозорец на къщата и сигурно — предположи тя — са представлявали зловеща гледка на фона на околната красота.